Той си тръгна.
Втория път се появи след още три години. Този път беше трезвен. Донесе някакви пари — уж да помогне, уж да изкупи поне малко онова, което бе разрушил. Гергана Велизарова дори не протегна ръка към тях.
— Не, Петре. Няма нужда. Аз се оправям сама. Тогава ти направи своя избор. Аз — моя.
Петър Валентинов остана за миг до портата. Погледът му се плъзна първо към Сивко, после към нея. Само кимна. Без повече думи. И този път си отиде завинаги.
А дните продължиха да се нижат. Гергана Велизарова остаряваше. Сивко — също. Вълчият живот не е дълъг. Когато навърши петнадесет години, той вече беше истински старец. Козината му изгуби предишния си блясък. Лапите му го слушаха трудно. Зъбите се бяха изтрили. Не тичаше вече — пристъпваше бавно, тежко, с достойнството на уморен пазач. Само очите му не се бяха променили. Все така кехлибарени, разумни и верни.
Вечер двамата пак сядаха на прага. Гергана Велизарова прокарваше длан по побелялата му муцуна и си мислеше, че това е цялото ѝ семейство. Един вълк. А този вълк ѝ беше по-близък от много хора.
После се случи нещо, което никой в селото не очакваше.
Настанаха тежки времена. Из околността започнаха да се навъртат лоши хора. Чужди, мълчаливи, с черни коли без номера. Обикаляха селата и оглеждаха внимателно. Къде живее сам стар човек. Къде къщата е край гората. Къде няма кой да дойде на помощ. По-късно се разчу, че били банда — трима мъже, лежали в затвора. Грабели, а понякога и убивали. Без милост. Без страх. Като в най-мътните години.
При Гергана Велизарова дойдоха през нощта. Беше ноември, студено и влажно.
Тя спеше. Сивко, както винаги, лежеше до печката върху старата си постелка. Изведнъж вдигна глава. Ноздрите му потрепериха. Козината по врата му настръхна.
Той ги чу още преди да стигнат до вратата.
Гергана Велизарова се събуди от ръмженето му. Ниско, глухо, дълбоко — такъв звук от него никога не беше чувала. Сивко стоеше пред вратата, целият стегнат като пружина. И в старото, болно животно внезапно се събуди онова, което винаги бе живяло в него — вълкът. Дивият. Безпощадният. Пазителят.
Вратата се разтресе от силен удар. После още един. Резето изпука.
— Отваряй, бабо! — изграчи някой отвън. — Давай парите! Всичко давай! Иначе ще стане лошо!
Гергана Велизарова се притисна в ъгъла. С ръка напипа на стената стар железен ръжен. Но какво можеше да направи с него срещу трима?
Вратата рухна навътре.
На прага се появиха трима. Първият беше едър, плешив, с фенер в ръка. Вторият — по-нисък, с брадва. Третият стоеше отзад и пазеше изхода.
— Е, бабке… — започна плешивият, но думите заседнаха в гърлото му.
Беше видял очите.
Две кехлибарени искри светеха в тъмното. Сивко не лаеше. Не ръмжеше. Просто се хвърли.
Гергана Велизарова после почти не помнеше какво стана. Имаше вик. Брадва издрънча на пода. Някой захриптя. Сивко бе съборил първия — онзи с фенера. Вторият замахна с брадвата, но вълкът се стрелна и захапа ръката му. Третият побягна — чу се как чупи клони и храсти навън. След него се втурнаха и другите. Крещяха от ужас. Закоравели мъже, бивши затворници, а пищяха като прасета.
След минута всичко утихна.
С треперещи пръсти Гергана Велизарова запали лампата.
Сивко лежеше до прага. Хълбокът му беше разсечен. Кръвта се стичаше по пода и се смесваше с калта, внесена от нападателите. Дишаше трудно. Очите му бяха отворени и гледаха само нея.
Гергана Велизарова падна на колене до него.
— Сивко… миличък… мое момче…
Притискаше раната с парцали. Опитваше се да спре кръвта. Но раната беше дълбока — острието бе влязло навътре. Сивко положи глава в скута ѝ и си пое дъх.