Съседите по едно време започнаха да се споглеждат и да си чукат челата с пръст.
— Съвсем е изгубила ума тая жена. Вълк държи в къщата си.
Гергана Велизарова не им отвръщаше. Нямаше нужда да доказва нищо. Тя просто знаеше, че Сивко няма да ѝ стори зло. Никога. Има такова знание — тихо, дълбоко, неподвластно на обяснения. То не идва от разума. Идва от сърцето.
Петър Валентинов не можеше да понася животното. Дали го ревнуваше, или вече го дразнеше всичко, свързано с жена му — и сам не би могъл да каже. Пиеше все повече. От работата вече го бяха предупредили: още веднъж да се появи пиян, и ще го изгонят. Той се появи. Уволниха го. След това пропадна съвсем — започна да пие всеки ден, от сутрин до късна нощ.
Веднъж, през ноември, когато първият сняг вече беше покрил двора, Петър се върна от селото по-зъл от всякога. Гергана Велизарова още не бе успяла да сложи вечерята, когато той грабна чинията и я запрати на пода.
— Ти! — ревна той. — Ти и проклетият ти вълк! Цялото село ми се смее! Жена ми била побъркана! Прибрала си вълк у дома! А аз живея с нея!
Тя не каза нищо. Сивко стоеше до нея. Не ръмжеше, не се хвърляше. Само гледаше Петър с кехлибарените си очи. Но в този поглед имаше нещо, което пресече думите на мъжа. Той млъкна. После дръпна кожуха от закачалката и изхвърча навън.
Прибра се чак призори. Мъртво пиян. Още от прага изръмжа:
— Избирай. Или аз, или той. Утре да го няма тук.
Гергана Велизарова стоеше до печката. Сивко беше седнал в краката ѝ — вече не малко вълче, а силен, тежък звяр, почти до кръста на човек. Тя сложи длан върху главата му.
— Той остава с мен — каза тихо.
Но в гласа ѝ нямаше място за съмнение.
Петър Валентинов плю на пода. На сутринта събра дрехите си и си тръгна.
Гергана Велизарова гледаше как гърбът му се смалява по пътя и изчезва зад завоя. Чакаше да се обърне поне веднъж. Не се обърна.
Тогава тя седна на прага. Сивко легна до нея и отпусна глава в скута ѝ. Тя прокарваше пръсти през грубата му козина и плачеше. Без глас. Пестеливо. Така плачат жените, които отдавна са свикнали да носят сълзите си навътре.
— Значи останахме само ние двамата — прошепна тя. — Аз и ти.
Сивко вдигна глава и близна ръката ѝ с топлия си грапав език.
И наистина останаха двамата.
Годините започнаха да минават равномерно и кротко, като бавна река в ниското. Гергана Велизарова свикна със самотата. Поддържаше стопанството както трябва — крава, кокошки, градина. Къщата не се разпадаше, защото тя не ѝ позволяваше. Прекри покрива. Закърпи оградата. Поправи печката.
Сивко порасна едър и внушителен. В холката беше над коляното. Козината му бе гъста, сива, а през зимата почти побеляваше. Очите му останаха същите — кехлибарени, умни, сякаш разбираха всичко. Никога не го вързаха на синджир. Той живееше и в двора, и в къщата — където пожелаеше. Но винаги беше близо до нея. Тръгнеше ли Гергана Велизарова към гората, той вървеше отпред като пазач. Приближеше ли непознат до къщата, Сивко излизаше и заставаше насреща. Без лай. Без ръмжене. Само стоеше и гледаше. И това беше достатъчно — никой, срещнал тези очи, не смееше да направи още крачка.
Хората в селото постепенно привикнаха. Вече не си въртяха пръст до слепоочието. Казваха:
— Това е вълкът на Гергана. Не се плашете. Няма да ви закачи.
И той не закачаше никого. Знаеше кои идват с добро. А лошия човек усещаше отдалеч.
През тези години Петър Валентинов се появи два пъти. Първия път — година след като напусна. Дойде пиян и започна да иска прошка. Гергана Велизарова стоеше на прага. Сивко беше до нея. Петър погледна вълка и сякаш изтрезня на мига.
— Върви си — каза тя спокойно. — Ти имаш своя живот. Аз — своя.