Бяха само двама — Гергана Велизарова и Петър Валентинов. Мъж и жена. Живееха встрани от хората, в здрава стара къща, останала на Петър от баща му. Мястото беше затънтено: до най-близкото село имаше седем километра през гората. През лятото се търпеше — пътят беше отъпкан и коларски. Щом паднеше сняг обаче, човек или трябваше да се придвижва със ски, или да чака някой трактор да пробие пъртина. С времето бяха свикнали. Дворът им беше пълен, както се казва: крава, кокошки, зеленчукова градина. Петър работеше в дърводобива на смени — месец навън, месец у дома. А Гергана Велизарова държеше цялото стопанство на раменете си.
Имаха всичко. Само деца нямаха.
Опитваха, надяваха се, чакаха — ала не ставаше. Гергана Велизарова обиколи лекари: ходи и до областния град, и до София. Навсякъде чуваше едно и също. Лекарите вдигаха рамене: здрави сте и двамата, случва се, почакайте. Те чакаха. Една година. После три. После пет. А детски плач в къщата така и не прозвуча.
Тогава в Петър нещо започна да се пропуква. Не изведнъж, не с трясък, а тихо, малко по малко. Все по-често посягаше към бутилката. Най-напред само по празници. После в събота и неделя. Накрая — всяка вечер. Върнеше ли се от работа, първата му стъпка не беше към жена му, а към селския магазин — за ракия.
Гергана Велизарова премълчаваше. Переше и гладеше ризите му. Готвеше чорба. Пълнеше печката с дърва. И се молеше. Всяка вечер коленичеше пред старата потъмняла икона на Богородица, наследена от баба ѝ, и шепнеше молитви. Не искаше нищо за себе си. Молеше се за него — да се освести, да остави пиенето, да се върне при нея онзи Петър, за когото се беше омъжила преди двайсет години: засмян, силен, с добри и нежни ръце.
Но онзи Петър не се връщаше. А небето мълчеше.
Вълчето тя намери през май.
Беше тръгнала пеша от селото през гората, за да съкрати пътя. Тогава до ушите ѝ стигна скимтене — тънко, жално, едва доловимо. Не беше ясно дали е кученце, или някаква ранена птица. Гергана Велизарова спря и се ослуша. След миг звукът се повтори. Идваше изпод изтръгнатите корени на стара ела, повалена още при бурята отпреди две години.
Тя разтвори храстите с ръце и застина.
В плитка ямка между корените, върху мокри прегнили листа, лежеше малко вълче. Съвсем дребно още — сиво кълбо с щръкнали уши и мътни синкави очи. Трепереше цялото. Наоколо нямаше нито вълчица, нито други малки. Може би бракониери бяха убили майка му. Може би беше загинала сама. А може и да го беше изоставила — в дивото се случва и това.
Гергана Велизарова постоя така известно време. Мисли. После свали забрадката от раменете си, уви внимателно вълчето в нея и го понесе към дома.
Петър Валентинов тогава беше на работа. Когато след седмица се върна и видя малкия звяр в двора, отначало не повярва на очите си.
— Ти наред ли си изобщо? — изръмжа той от прага, залитайки леко, защото вече беше пийнал. Гледаше ту жена си, ту животното. — Това е вълк! Див звяр!
— Още е малък — отвърна тихо Гергана Велизарова. Вълчето седеше в ръцете ѝ и побутваше дланта ѝ с влажната си муцуна. — Ще го отгледам. Няма да посегне на никого.
— Щяла да го отгледа… — промърмори Петър и се прибра вътре. След малко се чу как вади бутилка, а после вратата се затръшна.
Гергана Велизарова остана сама на двора. Милваше сивата козинка и тихо повтаряше:
— Нищо. Нищо, ще се справим.
Кръсти го Сивко. Просто име. Селско. Без излишни украшения.
Сивко растеше бързо. След месец вече не приличаше на пухкаво кълбо, а на нескопосан младок с дълги лапи, остри зъби и внимателни кехлибарени очи. Гергана Велизарова най-напред го хранеше с мляко и натрошен хляб, после започна да му дава месо и карантия, която вземаше от фермата. Той вървеше след нея като вързан. Спеше до печката. Когато тя копаеше в градината, Сивко сядаше наблизо и не я изпускаше от поглед. Когато тръгнеше към селото, оставаше при портата и я чакаше, докато се върне.