Тежко. На пресекулки. За последен път.
Сивко не откъсваше от нея кехлибарените си очи — същите онези очи, с които я бе гледал цели петнадесет години. В този поглед имаше всичко. Обич. Вярност. Благодарност. И тих, безмълвен въпрос: „Успях ли? Опазих ли те?“
— Успя — прошепна Гергана Велизарова. — Успя, миличък. Спаси ме. Ти ме спаси.
Тогава очите му се затвориха.
Завинаги.
До самото утро Гергана Велизарова остана на пода с него. Държеше посивялата му глава в скута си, прокарваше длан по грубата козина и плачеше така, както никога не беше плакала. Не беше плакала така, когато мъжът ѝ си тръгна. Нито когато съдбата не ѝ даде деца. Нито когато остана съвсем сама на този свят.
Щом се развидели, тя взе лопатата и излезе в двора. Дълго разравя студената ноемврийска пръст. Изкопа гроб под старата офика — там, където през лятото Сивко обичаше да лежи на сянка.
Уви го в стария кожух. Същия, останал от Петър Валентинов. Спусна го внимателно в земята. Засипа ямата. Отгоре постави камък.
И още дълго стоя пред този камък в сивата ноемврийска зора. Вдовица. Майка без дете. Жена, която някога мъжът ѝ бе нарекъл луда. А тя бе отгледала вълк. И този вълк ѝ даде онова, което никой човек не ѝ беше дал — вярност докрай. До последното вдишване. До последната капка кръв.
На другия ден пристигна полицията. Обикаляха къщата, оглеждаха, записваха. Двама от нападателите бяха заловени в районната болница — дотътрили се там нахапани и полумъртви от страх. Третия го хванаха след седмица, в съседна област.
Местният полицейски капитан, вече немлад човек, застана на прага и само поклати глава.
— Ех, майко, какъв пазач си имала… Сам срещу трима. Направил ги е на парцали. Ако искаш, мога да ти доведа друго кученце. Един горски има вълкодави.
Гергана Велизарова бавно поклати глава.
— Не. Такъв друг няма да има. Сивко беше един. За цял живот.
Капитанът замълча за миг.
— Тъй е — рече накрая. — Такива се раждат по един. И сред хората, и сред животните.
После си тръгна.
А Гергана Велизарова остана. Наведе се, намести камъка върху гроба, после седна на пейката под офиката и се загледа към пътя.
В къщата цареше тишина. Празнота. Непривична и тежка. Никой вече не я чакаше до прага. Никой не допираше мокър нос до дланта ѝ. Никой не спеше край печката, свит на сиво кълбо.
Но тя знаеше: той е тук. Под офиката. И винаги ще бъде тук.
Петнадесет години Сивко беше до нея. Петнадесет зими, петнадесет пролети. Нито веднъж не я предаде. Нито веднъж не се отвърна от нея. Нито веднъж не ѝ причини болка. Беше звяр, а в него имаше повече човещина, отколкото у мнозина хора. А може би думата не беше „човещина“. Може би беше просто вярност. Онази вярност, която толкова често липсва на всички ни. И която се оказа достатъчна за един стар вълк, за да даде живота си за една възрастна жена — жената, която някога го бе пожалилa: мъничък, сляп и треперещ под изкоренено дърво в майската гора.
Вечер Гергана Велизарова все още излиза на прага. Сяда там, гледа залеза и понякога ѝ се струва, че ей сега портата ще изскърца. Че меките лапи ще прошумят в тревата. Че сивата глава отново ще легне в скута ѝ. И кехлибарените очи ще ѝ кажат без думи: „Тук съм. До теб съм. Никога няма да си отида.“
Тогава тя се усмихва. Протяга ръка и погалва въздуха.
И вярва.
Защото някои си отиват. А други остават.
Завинаги.