да продадат верижката и някой стар шкаф, но не и пак да се окажат перо в бюджета на дъщеря си.
Когато се прибра, Силвия не започна отдалеч. Каза на Димитър направо:
— На мама ѝ трябва курс рехабилитация. Ще го платя.
Той не отговори веднага. Първо отвори хладилника и дълго ровичка вътре, сякаш търсеше нещо много важно. После затвори вратата и попита:
— Няма ли как да мине без това?
— Няма.
— Тя получава пенсия.
— Не ѝ стига.
И тогава прозвуча онова изречение, което се заби в нея като треска:
— Прекалено много харчиш за майка си.
За майка си.
Все едно под един покрив съществуваха два вида роднини. Неговите бяха „семейство“, „задължение“, „как няма да помогнем“. Нейните бяха разходи, които е желателно да се орежат.
Силвия гледаше мъжа си и си спомняше колко пъти през последната година, след обаждане от Галина Цветанова, ръката ѝ почти сама беше посягала към банковото приложение. Беше се превърнало в навик.
— Силве, свършиха ми хапчетата.
— Силвия, майсторите ми казаха цена за прозореца, а до пенсия има цяла седмица.
— Димитър рече, че ти ще преведеш. Нищо голямо, малка сума.
При свекърва ѝ „малката сума“ никога не оставаше малка. Тя се събираше на поток. За лекарства. За хранителни продукти. За „само малко да се доплати“. За кръвно. За дребен ремонт. За нови пердета, които изведнъж се оказваха жизненоважни. За хладилник, който „вече не държи“. За яке на племенника. За подарък за рождения ден на племенницата. За ученическа раница. За зимни обувки. За пътуване до лекар. За всичко онова, което поотделно звучи търпимо, а събрано накуп се превръща във второ домакинство, настанено върху заплатата ти.
Иван също не молеше лично. Той го правеше чрез Димитър, което беше още по-удобно.
— Иван е закъсал. Трябва да го измъкнем.
— На Иван ще му върнат в петък.
— Хайде сега, свои хора сме.
Петъкът на Иван беше особен ден. Никога не настъпваше, когато ставаше дума за връщане на пари.
Силвия го знаеше. Виждаше го ясно. Но мълчеше. Срамуваше се да говори за пари на глас. Срамуваше се да напомня. Срамуваше се да изглежда като жена, която „брои стотинките на родата на мъжа си“. Галина Цветанова много обичаше точно тази формулировка.
— Ти да не би да ги смяташ? — питаше тя с такъв тон, сякаш да смяташ е по-неприлично, отколкото да вземаш.
А Димитър неизменно заставаше на същата страна.
— Това е семейство.
Ето го семейството. Сега стоеше между тях, само че някак твърде избирателно.
Силвия седна срещу мъжа си, обърна лаптопа към себе си и отвори таблицата.
Димитър забеляза движението и лицето му се изкриви от досада.
— Стига, не започвай.
— Вече започнах — отвърна тя спокойно. — Ти поиска икономии. Сега ще ги видим.
В стаята надникна Йоана. Слаба, издължена, с топли чорапи и стара домашна жилетка. В ръката си държеше тетрадка по биология и още от прага разбра, че моментът не е подходящ. Но не си тръгна. Остана до вратата и попита тихо:
— Мамо, да пусна ли чайника?
Силвия я погледна.
— Не е нужно. Ако искаш, седни.
Димитър рязко се обади:
— Не въвличай детето в разговори за възрастни.
Йоана не каза нищо. Просто седна на края на табуретката до стената. Напоследък тя разбираше прекалено много без думи. На нейната възраст вече личи кой вкъщи е изтощен, кой е ядосан, кой се прави, че не забелязва, и защо на едната баба лекарствата се купуват веднага, а на другата ѝ се предлага да изчака пенсията.
Силвия отвори разпечатката за предходната година.
— Гледай — каза тя. — Ще ти помогна да си припомниш кое точно при нас е „прекалено много“.
Димитър изсумтя, но замълча.
— Януари. Галина Цветанова — лекарства и храна. После Иван — „само до заплата“. След това подарък за племенника. После майка ти — пак лекарства. Февруари — ремонт на балкона на Галина Цветанова. Март — яке за племенника. Април — Иван има неплатен наем. Май — хладилник за майка ти. Юни — уикенд за племенниците, защото „децата трябва да се радват“. Юли — отново Иван. Август — подготовка за училище на твоите племенници.