Септември — поправка на пералнята у майка ти. Октомври — изследвания, пак за нея. Ноември — поредният дълг на Иван. Декември — подаръци за всичките ти роднини, дори за онези, които виждам два пъти в годината.
Силвия не повишаваше тон. Не натъртваше нито една дума. Изреждаше всичко спокойно, почти служебно, сякаш преглеждаше отчет за доставки. И точно тази равномерност извади Димитър от обичайната му защита. На него му трябваха сълзите ѝ. Или поне вина. Ако беше заплакала, ако беше започнала да се оправдава, той лесно щеше да каже, че преувеличава, че се е навила, че е изморена и че всъщност нещата не стоят така. Но числата имат неприятното свойство да не оставят много място за красиви спорове.
— И какво от това? — отсече той. — Такъв е животът. В едно семейство хората си помагат.
Силвия кимна бавно.
— Да. Точно така. А сега да погледнем майка ми.
Тя отвори друга таблица.
Неплатен курс за рехабилитация.
Лекарства след операцията.
Две пътувания с такси до поликлиниката.
Един пакет памперси за възрастни за първите дни след изписването.
И толкова.
Димитър се размърда рязко на стола.
— Тя просто иска по-малко от теб.
— Не — отвърна Силвия. — Тя иска по-рядко. Защото се притеснява. Това не е едно и също.
Йоана бавно местеше поглед от майка си към екрана на лаптопа и обратно.
Силвия улови това движение и изведнъж си спомни предишната седмица. Дъщеря ѝ беше застанала тихо до вратата на банята, докато тя си миеше зъбите, и я беше попитала почти шепнешком:
— Мамо, а баба Светлана не е ли от нашето семейство?
Тогава Силвия бе измънкала нещо за това, че всички семейства са различни. После обаче цяла вечер не успя да извади този въпрос от главата си. Не защото детето беше казало нещо особено мъдро. А защото беше казало нещо болезнено просто. Йоана първа беше видяла онова, което възрастните отдавна бяха свикнали да покриват с удобната дума „обстоятелства“. В този дом двете баби наистина се брояха по различен начин.
На едната ѝ беше позволено всичко. На другата ѝ оставаше само да търпи.
Димитър се облегна назад и скръсти ръце.
— Сравняваш неща, които не могат да се сравняват. Майка ми е сама. Иван също все е на ръба. На тях им е по-тежко.
— А на моята майка след операцията ѝ е леко? — попита Силвия.
— Не това казвам.
— А какво казваш?
Той млъкна. Забоде поглед в масата, където до вилицата лежеше една троха хляб. Този разговор не му беше неприятен, защото беше несправедлив. Беше му неприятен, защото беше прекалено точен.
Телефонът върху масата завибрира. На екрана светеше името на Галина Цветанова.
Силвия погледна дисплея и дори не се учуди. Свекърва ѝ винаги звънеше в моменти, когато парите ѝ бяха особено нужни. Или когато някак усещаше, че някой най-после е започнал да смята.
— Вдигни — каза Димитър. — Майка ми е.
Силвия натисна високоговорителя.
— Силвия, звъня ти — започна веднага Галина Цветанова, без поздрав. — Превода направи ли го? Тук трябва да платя на майстора. И Иван каза да ти предам, че и на него ще му трябват още днес. За децата — обувки.
Йоана вдигна очи към майка си.
Силвия не отговори веднага. Извади от чекмеджето кутията с касови бележки, остави я на масата пред себе си и чак тогава заговори:
— Не, Галина Цветанова. Днес превод няма да има.
От другата страна настъпи тишина. После гласът на свекърва ѝ стана по-тънък и остър.
— Как така няма да има?
— Точно така. От този месец променям семейния бюджет.
— Какви са пък тези новости? — намеси се Димитър.
Силвия завъртя лаптопа към него.
— Ето ги новостите. Махнах от разходите всичко, което години наред не беше наше задължение, но се държеше така, сякаш е. Майка ти, Иван, племенниците, подаръците, чуждите дългове, временните преводи, които никога не се връщаха. Остават ипотеката, домът, Йоана и лечението на майка ми.
— Ти нормална ли си? — Галина Цветанова вече не се опитваше да прикрива възмущението си. — Значи родата вече не се брои, така ли?
— Брои се — каза спокойно Силвия. — Само че не за моя сметка и не по подразбиране.
Димитър удари с длан по масата.
— Излагаш ме пред майка ми!
— Не — отвърна Силвия. — Просто спирам да се преструвам, че ти си щедър с мои пари.
Думите останаха да висят в кухнята така остро, че дори тихото бръмчене на хладилника сякаш стана по-силно.
Йоана седеше неподвижно. В изражението ѝ не се четеше детско любопитство.