— Прекалено много ли? — Силвия не седна. Остана права до кухненската маса, с телефона в ръка, на чийто екран беше отворено банковото приложение. — Повтори го. Искам да го чуя още веднъж, но спокойно.
Димитър седеше до прозореца, ядеше пържени картофи с кюфте и имаше вид на човек, който не е казал нещо обидно, а просто е изрекъл очевиден факт. На хладилника, прихванати с магнит, висяха сметки за ток и вода, бележка за курса по английски на Йоана и листче от аптеката с името на лекарство за Светлана Стоянова. В чекмеджето на масата стоеше кутия с касови бележки, която Силвия си беше обещала да подреди още през декември. Обещаваше си го така, както човек си обещава почивка след празниците, след отчета, след операцията на майка си, след поредното обаждане от свекървата, след следващия превод към Иван. След всичко. Само не и сега.
В кухнята беше топло, дори задушно. Чайникът отдавна беше изстинал. Лаптопът стоеше отворен, а в потъмнелия му екран се отразяваше лампата на тавана. В коридора лежеше раницата на Димитър, върху стола висеше ученическата униформа на Йоана и целият този обикновен домашен безпорядък изглеждаше напълно безобиден. Само че Силвия вече знаеше: най-унизителните неща в едно семейство често не се случват с викове, а тихо — между вечерята, сметките и обичайния чай в края на деня.
— Казах, че харчиш твърде много за майка си — повтори Димитър и избърса пръстите си със салфетка. — Тя има пенсия. След операцията човек трябва да се съобразява с възможностите си. Не можем да поемаме всичко безкрайно.
Той произнесе „ние“ с онази особена мъжка увереност, от която на Силвия от години ѝ се стягаха челюстите. Това „ние“ винаги се появяваше, когато трябваше да се орежат разходите от нейната страна на живота. Когато ставаше дума за неговата майка, за брат му, за племенниците, за подаръци, хладилници, лекарства, протекли кранове и „дребни заеми“, същата дума звучеше топло, естествено и почти нежно. Но щом помощта беше нужна на Светлана Стоянова, „ние“ изведнъж ставаше строго, разумно, финансово дисциплинирано и някак чуждо.
Силвия остави телефона върху масата с екрана нагоре.
— Добре — каза тя. — Тогава сега ще поговорим кой за кого харчи прекалено много.
Димитър се подсмихна кратко, без капка веселие.
— Пак ли започваме със счетоводството?
Той винаги наричаше нейната точност „счетоводство“, когато тя преставаше да му бъде удобна. Преди това тази точност го устройваше напълно. Силвия водеше семейния бюджет почти като втора работа. Ипотека, храна, училището на Йоана, сметки, интернет, лекарства, сезонни обувки, данъци, подаръци, прегледи при лекари, ремонт на пералнята, летен лагер за детето. В таблицата ѝ присъстваше всичко. Тя работеше като икономист в домоуправителна фирма и умееше да смята така, че числата да не лъжат дори когато на човек много му се иска да не ги вижда.
И точно тези числа тя твърде дълго не беше отваряла докрай.
Защото, ако ги погледнеше без отстъпки, щеше да види не отделни добри жестове, а цяла схема. А схемата е унизително нещо. Тя не оставя място за удобни оправдания.
Светлана Стоянова поиска помощ за първи път от много време и го направи ужасно неловко. Така молят хора, които не са свикнали да вземат. След операцията ѝ бяха назначили курс по рехабилитация. Не каприз. Не нещо „за красота“. А лечение, след което отново можеше да ходи нормално, без болка, да се хваща за парапета по навик, а не от страх, сама да излезе до магазина за хляб, вместо да чака съседката да се прибере от работа.
Силвия седеше в стаята на майка си, където миришеше на лекарства, сухо пране и ябълково сладко от стария бюфет, и гледаше как тя приглажда кърпата върху коленете си.
— Може и да не трябва — каза Светлана Стоянова, без да вдигне очи. — Видях цените. Скъпо е. Ще се оправям с упражнения вкъщи. Ти и без това си се завъртяла от грижи.
Силвия разбра веднага: пари наистина бяха нужни. Много нужни. Майка ѝ не молеше, защото ѝ беше удобно, а защото вече беше стигнала до ръба. Такива хора искат помощ шепнешком и с виновна усмивка; по-скоро биха продали последното си златно украшение, отколкото отново да се превърнат в разход за собственото си дете.