По-точно — прибра резервния комплект обратно при себе си.
— Лизингът на колата е на мое име — каза тя спокойно. — От утре прекратявам договора и връщам автомобила в салона. А колкото до този апартамент…
Яна премести поглед към Велизар, който вече беше пребледнял.
— Договорът за наем също е подписан от мен. Вчера изпратих официално предизвестие до хазяина за прекратяването му. По условия имате три месеца да освободите жилището. Само че аз няма да остана тук с вас нито ден повече. Намерих си малък, светъл и уютен апартамент близо до парка. Утре сутрин ще дойдат хамали, за да приберат личните ми вещи и мебелите, които са мои.
— Как така да се изнасяме?! — изписка Росица Иванова и се хвана за главата, сякаш таванът се бе стоварил върху нея. — Къде ще отидем?! На Калин брокерът не му даде жилището, защото не внесохме депозита! Велизаре, направи нещо! Кажи на тази луда, че никъде няма да мърдаме!
— Можете да останете тук до края на месеца, който вече съм платила — Яна погледна часовника си. — Тоест още две седмици. След това ще трябва сами да покривате наема от около пет хиляди лева. Като се има предвид, че кредитната история на Велизар е съсипана, а Калин официално е безработен, мога само да ви пожелая успех с намирането на нов дом на този пазар.
Тя се обърна и тръгна към спалнята.
— Ще съжаляваш! — изрева след нея Велизар и удари с юмрук по масата така силно, че чашите издрънчаха. — Ще си останеш сама с чертежите си! На никого не му трябва застаряваща жена с такъв характер!
Яна спря за миг. После се обърна към него и се усмихна — не язвително, не победоносно, а съвсем искрено и почти топло.
— Знаеш ли, Велизаре… По-добре сама с чертежите си, отколкото да влача каруца с трима клоуни. Приятен апетит. Гулашът май изстива.
Септемврийското слънце се разливаше меко по новите алеи на градската ботаническа градина. Яна стоеше в центъра на японския кът и внимателно оглеждаше току-що засадените декоративни кленове с наситено алени листа. Беше облечена практично — с работно яке, дънки и непромокаеми обувки.
Изглеждаше поне с десет години по-млада. От очите ѝ беше изчезнала онази постоянна умора, която преди я следваше като сянка. Раменете ѝ вече не бяха свити, гласът ѝ звучеше по-леко, а движенията ѝ бяха уверени.
Новият ѝ двустаен апартамент се оказа истинско убежище. Светъл, тих, подреден точно както тя искаше. Никой не въртеше радиаторите до край, никой не я молеше за пари за поредната „сигурна възможност“, никой не надничаше в банковите ѝ приложения и не ѝ обясняваше как трябвало да харчи собствените си средства. Парите, които вече не потъваха в чужди прищевки, ѝ позволиха да наеме помощник в бюрото и най-после да замине на почивка в Италия — сама, без мрънкане, без упреци и без безкрайни оплаквания, че „хотелите били прекалено скъпи“.
Разводът наближаваше финала си. Адвокатката Надежда Димитрова се оказа истинска хищница в съдебната зала. Тя не само издейства справедливо разделяне на имуществото, отчитайки доказаното източване на общите средства от Велизар, но и го принуди да подпише споразумение за връщане на дълга. Алтернативата беше далеч по-неприятна — дело за измама.
На Велизар никак не му беше лесно. Скъпият апартамент вече не беше по силите му, затова той, Калин и Росица Иванова се преместиха в миниатюрен тристаен на самия край на града, в стар панелен блок, където асансьорът не работеше от години. За да изплаща задължението си към Яна, Велизар трябваше да преглътне гордостта си и да започне работа като търговски консултант в колцентър, на смени. Калин продължаваше да се крепи на случайни доходи, а Росица Иванова вече не вдигаше скандали на снаха си, а на собствените си синове — обвиняваше ги, че сами са пропилели живота си.
Телефонът в джоба на Яна кратко избръмча. Тя свали градинарската ръкавица и извади апарата. На екрана светеше съобщение от Велизар. През последните шест месеца той ѝ пишеше редовно — първо заплашваше, после обвиняваше, накрая започна да моли.
„Яна, здравей. Мама е в болница, пак кръвното. Калин отново е без работа. Не издържам повече така. Разбрах колко жестоко съм сгрешил. Ти беше най-хубавото нещо в живота ми. Моля те, нека се видим, да изпием по едно кафе. Липсваш ми. Прости ми.“
Яна остана за няколко секунди с поглед върху екрана. Преди подобни думи щяха да я стиснат за гърлото. Щеше да се почувства виновна, да хукне да спасява, да търси решения, да плаща, да подрежда чуждия хаос. Сега обаче в нея нямаше нито болка, нито гняв. Само тиха, равна празнота. Все едно гледаше стар чертеж с непоправима грешка — проект, отдавна прибран в архива, защото вече няма никакво значение.
Тя не отговори. Натисна „Изтриване на чата“, блокира номера окончателно и прибра телефона обратно в джоба си.
— Госпожо Яна! — извика я бригадирът от алеята. — Къде да поставим каменните фенери?
— Идвам да ви покажа, Симеоне! — отвърна тя високо.
Яна пое дълбоко въздух. Миришеше на влажна пръст, иглолистни клони и есен. Тя се усмихна на мекото слънце и тръгна напред с твърда крачка — към своя нов, прецизно премерен до милиметър, красив и щастлив пейзаж.