Освен това Яна пазаруваше храната за дома, покриваше лизинга на чисто новото „Ауди“, с което Велизар обичаше да се появява навсякъде. Всеки път, когато тя повдигнеше въпроса дали наистина им е нужен толкова скъп автомобил, той махваше с ръка и започваше познатата си тирада:
— Яна, как си представяш да отида при инвеститори с някоя стара таратайка? В този бизнес външният вид е половината успех!
Но автомобилът и наемът не бяха най-тежкото. Истинското изпитание беше семейството на Велизар. Майка му, Росица Иванова, се държеше така, сякаш синът ѝ все още е момче, което трябва да бъде пазено от „лошата“ жена. А брат му Калин — трийсет и осем годишен мъж, който непрекъснато „търсеше себе си“ — беше отделна беда. Той не успяваше да се задържи на нито едно работно място дори до края на изпитателния срок. После неизменно се появяваше с молба за пари „само до петък“. Петък идваше, отминаваше, а сумите никога не се връщаха.
Яна мълчеше и преглъщаше. Беше възпитана в дом, където разводът се произнасяше почти като проклятие, като нещо срамно и непоправимо. Затова си повтаряше, че всяко семейство минава през трудни периоди, че човек трябва да проявява търпение, че любовта означава и да носиш чуждите слабости.
Преди три години, за да има поне някаква опора за бъдещето им, тя беше открила спестовна сметка. С Велизар се разбраха всеки месец да отделя там по три хиляди лева от бонусите си. Идеята беше ясна — постепенно да съберат пари за първоначална вноска за собствен дом. Велизар тогава тържествено обеща, че и той ще превежда суми от своите „хонорари“, когато проектите му започнат да носят доход. Достъп до сметката имаха и двамата.
„Може би тази сутрин прекалих — помисли си Яна, разтривайки уморените си очи. — Все пак Росица Иванова е от друго поколение. Може би просто иска да се чувства нужна…“
Реши, че вечерта ще купи хубава торта. Щяха да седнат, да пият чай и да поговорят спокойно, без обиди, без остри думи.
Само че съдбата вече беше подготвила съвсем друг разговор.
В четвъртък Яна работеше от вкъщи. Срещата ѝ с подизпълнител беше отменена в последния момент и тя се беше настанила до кухненския остров с лаптопа, като коригираше проект за автоматизирана поливна система. Велизар беше излязъл към центъра за „много важен бизнес обяд“, а Росица Иванова се беше отправила към търговския център. Разбира се, в чантата ѝ беше кредитната карта на сина ѝ — карта, която на практика се захранваше от парите на Яна.
Таблетът на Велизар, същият онзи, на който Росица толкова настояваше да бъде инсталирано банковото приложение, лежеше небрежно върху дивана. Изведнъж екранът светна. Чу се кратък сигнал. След него — още един. После трети.
Яна стана да си налее вода. Докато минаваше покрай дивана, погледът ѝ неволно се плъзна към екрана. Съобщенията идваха в семеен чат в месинджър. Таблетът не беше заключен и текстът се виждаше изцяло.
Калин: Мамо, какво става? Брокерът звъня. Иска договорът да се подпише днес. Капарото и първият наем трябва да се преведат до вечерта.
Росица Иванова: Калинчо, не изпадай в паника. Велизар обеща днес да изтегли нужната сума.
Калин: А жена му булдозерът няма ли да усети? Тя за всеки лев е готова да се задави.
Росица Иванова: Къде ще ходи? Работен кон е тя. Велизар каза, че ще прехвърли парите от тяхната спестовна сметка. После ще ѝ обясни, че ги е вложил в акции, или ще измисли някоя друга глупост. Тя от финанси нищо не разбира, само храстите си знае да сади.
В този миг в Яна сякаш нещо се скъса. Не избухна, не извика. Просто усети как вътре в нея една невидима опора се откъсва и пада някъде надолу, в бездънна тишина. Избърса мокрите си ръце в кухненската кърпа, приближи се до дивана и взе таблета. Пръстите ѝ бяха ледени.
Отвори разговора. Чатът беше за трима души — Велизар, Калин и майка им. Яна не присъстваше там.
Започна да превърта нагоре. Месец след месец. Съобщение след съобщение. И с всяка нова реплика мъглата, през която беше гледала живота си през последните осем години, се разсейваше все повече.
Оказа се, че пари за първоначална вноска за общия им дом изобщо няма. Спестовната сметка, в която Яна дисциплинирано беше превеждала по три хиляди лева от честно заработените си бонуси, е била редовно изпразвана от Велизар. Средствата са отивали за покриване на дълговете на Калин, за скъпи почивки на Росица Иванова, за нови часовници на Велизар.
И не само това. В момента тримата — Велизар, брат му и свекървата — се канеха да платят с нейните пари капарото, комисионата на брокера и наема на луксозен тристаен апартамент в центъра за Калин.
Велизар беше писал във вторник:
„Мамо, ще пробвам да измъкна от Яна ПИН кода за основното ѝ приложение. Ако стане, ще настроя директно автоматично плащане за апартамента на Калин и тя дори няма да го забележи в извлеченията. Тя никога не ги гледа. Ще ѝ кажа, че е нова здравна застраховка.“
Яна остави таблета на масата. Не трепереше. Не плачеше. Странно, но в главата ѝ настъпи почти съвършена яснота — студена, чиста, подредена. Същата яснота я обземаше, когато откриеше критична грешка в геодезическите изчисления и вече знаеше как точно трябва да бъде променен теренът, за да бъде спасен целият проект.
Отиде в кабинета, отвори лаптопа си и влезе в онлайн банкирането. Намери спестовната сметка. Остатъкът беше жалък — шестстотин и осемдесет лева. От почти сто и осем хиляди лева, които беше внесла за три години, не беше останало нищо.
В историята на операциите се нижеха преводи един след друг: „За Калин — текущи разходи“, „Погасяване на кредита на Калин“, „За почивката на мама“, „Плащане към брокер“.
Яна започна да действа спокойно и методично, с безстрастието на хирург преди сложна операция. Свали всички банкови извлечения в PDF формат и ги разпечата.