— Яна, кажи ми ПИН-а за банковото ти приложение. Ще го настроя на таблета си, та най-после и в тази къща да има общ семеен бюджет.
Яна застина с каната за кафе в ръка. Горещото утринно кафе тъкмо беше изпълнило кухнята с плътен аромат, който надвиваше мириса на пресни кифлички от пекарната на ъгъла. На голямата трапезна маса, заела почти половината от светлата им кухня с високи тавани, се беше настанила свекърва ѝ — Росица Иванова. Беше облечена в копринен халат, косата ѝ стоеше безупречно подредена, а пред нея лежеше чисто нов таблет, купен, между другото, с кредитната карта на Яна за миналата Коледа.
Срещу майка си седеше Велизар, съпругът на Яна. Той бавно мажеше масло върху хрупкав геврек и се преструваше, че е погълнат до дъно от някаква статия в телефона си.
— Росица Иванова, може би още не съм се събудила напълно — Яна остави внимателно кафеника върху дървената подложка. — Защо ви е достъп до личната ми банкова сметка?
— Яночка, стига с тези детинщини — усмихна се снизходително свекървата и златната ѝ гривна проблесна на китката. — Велизар ми се оплака вчера, че двамата изобщо не умеете да държите финансите под контрол. Ту ви идва огромно доплащане за сметки, ту застраховката на колата се вдига. А аз имам трийсет години стаж в планов отдел! Ще ви подредя паричните потоци. Ще плащам застраховките, ще превеждам наема, ще помагаме по малко и на Калин, когато съвсем закъса с неговите стартъпи. В едно семейство трябва да има един касиер! Спомни си филма „Гараж“! Там ясно беше казано: „Навреме да предадеш — не е предателство, а предвидливост!“ Ох, не, май не беше оттам… Както и да е. Колективът трябва да вярва на ръководството!
— На Калин? На по-малкия ви син? От моята заплата да му помагаме? — Яна премести поглед към мъжа си. — Велизаре, ти няма ли да кажеш нещо?
Велизар въздъхна театрално, остави ножа и разтри основата на носа си с вид на човек, безкрайно изтощен от разговори с неразумни деца. На четирийсет и пет все още поддържаше образа на бохемски интелектуалец: лека набола брада, скъпи очила с рогови рамки, кашмирен пуловер.
— Яна, моля те, не започвай пак. Мама е права. Ти си постоянно на работа, по цял ден висиш по обектите си, чертаеш тези твои градинки, алеи и паркове. Нямаш време да следиш салдото. Тук лев по лев, там автоматично плащане, после някакъв абонамент — и парите изтичат между пръстите. Вчера дойде изравнителната сметка за отопление и топла вода — почти две хиляди и четиристотин лева отгоре! Мама просто ще поеме администрацията. Ще ни отпуска суми за лични разходи. Даже е удобно.
— Изравнителната сметка за отопление дойде, Велизаре — гласът на Яна стана толкова тих, че прозвуча опасно, — защото майка ти живее у нас по три месеца в годината, пуска радиаторите на максимум и едновременно с това държи прозорците широко отворени, понеже ѝ било „задушно“. А моите пари не се изпаряват между пръстите. Аз съм ландшафтен архитект. Проектирам градски паркове и частни градини. Получавам отлична заплата и до последната стотинка знам къде отива.
— Колко си дребнава само — сви устни Росица Иванова. — Всичко в пари го мериш! Радиатора ѝ свидел за родната свекърва! Гледала ли си „Любов и гълъби“? „Людке, а, Людке!“ Пфу, селска работа! И ти си същата — приземена до немай-къде. Велизар е творческа личност, креативен продуцент. Той трябва да мисли за вечните неща, а не да се занимава с разписки и фактури!
— Креативен продуцент, който през последните две години не е продуцирал нищо по-успешно от едно парти в квартален бар, завършило с голяма загуба — не издържа Яна. — Не, Росица Иванова. ПИН-кодът ми остава само при мен. А ако толкова ви се управляват финанси, препоръчвам ви да си намерите работа.
Тя се обърна, взе чантата с лаптопа и излезе от апартамента, като затвори тежката дъбова врата внимателно след себе си.
През целия работен ден Яна не успя да се съсредоточи. На бюрото пред нея бяха разстлани мащабни чертежи за нова ботаническа градина, а на екрана светеха таблици с изчисления за цените на екзотични растения от разсадници. Въпреки това мисълта ѝ упорито се връщаше към утринната сцена в кухнята.
Беше на четирийсет и две. Преди осем години, когато се омъжи за Велизар, той ѝ изглеждаше като човек-празник — извор на блестящи идеи и заразителен ентусиазъм. Първите години наистина минаха леко и весело. После обаче празникът постепенно угасна и на негово място се появи делникът — с всичките му студени сметки. Оказа се, че Велизар изобщо не умее да печели стабилно. Неговата ивент агенция съществуваше основно на хартия.
Цялата финансова тежест се стовари върху Яна. Тя плащаше скъпия наем на просторния им четиристаен апартамент в хубав квартал — пет хиляди лева с включени разходи всеки месец.