Радослав, едър мъж с натежали клепачи и поглед на човек, видял твърде много мръсотия, не побърза да отговори. Прехвърли бавно листовете, които Драгомир, в самоуверената си глупост, беше донесъл със себе си. Сред тях имаше и справка за едноличната фирма на Елена. Детективът я разгледа внимателно, после вдигна очи към него.
— Чуй ме, момче — каза спокойно. — Двайсет години съм в тази работа. По документите момичето е чисто като сълза. Доходите ѝ са законни, всичко минава официално. Мръсно бельо не ми носиш, защото такова явно няма. А единственият човек, който може да си навлече сериозни проблеми заради побой пред свидетели, си ти. В такова нещо няма да участвам. Репутацията ми струва повече от парите ти. Ако искаш съвет — намери си добър адвокат и се опитай да се разберете по човешки.
Драгомир избухна така, сякаш някой беше натиснал спусък в главата му. Грабна тежкия настолен преспапие и го запрати към стената. Предметът профуча на сантиметри от главата на Радослав и се разби с глух трясък.
— Всички сте се наговорили! Мръсници! — изрева той. — Сам ще я намеря! Сам!
Изхвърча от кабинета, заслепен от ярост. В разкъсания му от гняв ум вече се оформяше нова идея. Сети се за стария iPad, който преди две години беше подарил на Елена. Тя почти не го използваше, все повтаряше, че лаптопът ѝ е по-удобен, и в цялата суматоха около напускането го беше оставила вкъщи. Глупачка, помисли си той.
Прибра се, включи таблета и видя, че батерията още държи — около седемдесет процента. Функцията за откриване на устройството беше активна. След няколко секунди върху картата светна точка в района на старата промишлена зона. Устните на Драгомир се разтеглиха в злобна усмивка.
Той не знаеше, че Елена беше оставила таблета съвсем умишлено. Не подозираше, че точно този iPad и точно тази „разсеяност“ са част от резервния ѝ план — план, измислен за случая, в който неговата ярост се окаже по-силна от инстинкта му за самосъхранение.
Тя го очакваше.
Два дни Елена подреждаше капана с точност, която самата тя не беше подозирала, че притежава. Жилището, което беше наела, имаше една важна особеност: собственикът беше монтирал видеонаблюдение в коридора и над входната врата. Елена подписа допълнително споразумение с него и нае и оборудването. Росица доведе трима яки мъже — стари познати от интерната, хора, които не задаваха излишни въпроси, когато разберяха, че става дума за защита.
А най-важното — Елена беше наела същия този Радослав. Само че месец по-рано, преди Драгомир изобщо да се сети за него. Трябваше ѝ човек с опит, който да заснеме, опише и потвърди нахлуването и евентуалното нападение. За Радослав ситуацията беше неприятна от морална гледна точка — все пак единият го беше потърсил като клиент, другата вече му плащаше. Но когато Елена му показа синините и „Тетрадката на позора“, старият бивш служител само плю настрани и каза:
— Работата си е работа. А тук работата е да се пази жертвата.
Официално тя му плащаше за охрана. Не за режисиране на сцена, не за провокация. Така че, ако се наложеше, той оставаше независим свидетел.
Драгомир пристигна по залез. Беше сам. На седалката до него лежеше метална щанга. Не си беше казал, че отива да убива. В собствената му глава намерението звучеше почти невинно — ще я изплаши, ще потроши малко, ще я принуди да подпише отказ от претенции. Нищо повече.
Качи се до четвъртия етаж, намери вратата и натисна звънеца. Отвътре не се чу нищо. Натисна пак. Тишина.
Тогава гневът го връхлетя с пълна сила. Започна да рита вратата с ботуша си. Заключването се предаде изненадващо лесно — твърде лесно, ако беше способен да мисли. Но той вече не мислеше. Влетя в антрето, стискайки щангата с две ръце.
— Елена! Излизай, гадино! — изкрещя. — Мислеше, че няма да те намеря ли?
В хола светеше лампа. Драгомир пристъпи натам — и застина.
В стаята не го чакаше уплашена жена, свита в ъгъла. Срещу него стояха трима спокойни мъже, неподвижни и хладни като скали. До тях, със скръстени пред гърдите ръце, беше Радослав. В горния ъгъл на помещението, под тавана, примигваше червената точка на камера.
— Влизай, Драгомире — каза Радослав с равен, почти делничен тон. — Точно навреме идваш. Само остави щангата. Или си стой така, няма значение. Патрулът всеки момент ще е тук. Съседите, разбираш ли, не обичат някой да им разбива врати.
Драгомир се вцепени. Мъглата на яростта се разкъса и на нейно място нахлу леден ужас. Огледът му започна да прескача от лице на лице — като на животно, затворено в клетка, което търси пролука за бягство. Само че пролука нямаше.
След минута наистина се почука силно на вратата. Бяха полицаи. Някой от съседите беше подал сигнал още при първите удари. Когато вратата се отвори, пред очите им стоеше почти учебна картина за протокол: разбита брава, въоръжен с метална щанга мъж в агресивно състояние, няколко свидетели и запис от камера.
Елена излезе от съседната стая едва когато белезниците щракнаха около китките на Драгомир. Беше бледа, но изправена. Лицето ѝ беше спокойно — не безчувствено, а спокойно по онзи начин, по който човек изглежда, когато най-сетне е стигнал до края на дълга война.
Щом я видя, Драгомир се дръпна рязко напред. Полицаите го притиснаха към стената.
— Ти! — изрева той. — Ти си го нагласила! Ти остави таблета! Знаела си!
Елена се приближи, но спря на такова разстояние, че да не може да я достигне.
— Ти дойде сам, Драгомире — произнесе тихо. — Аз не съм те викала. Ти сам взе щангата. Просто знаех, че гневът ти винаги е бил по-силен от разума. Сбогом.
Отведоха го. Във входа още дълго се чуваха крясъците му, заплахите, псувните. Елена остана до прозореца и гледаше сините светлини на полицейската кола. Усещаше как нещо вътре в нея — стоманена пружина, навита до скъсване години наред — започва бавно да се отпуска.
Росица застана до нея и без дума я прегърна през раменете.
Планът беше сработил.
Минаха три месеца. Делото срещу Драгомир приключи по-бързо, отколкото той очакваше. Адвокатът, когото майка му беше наела с последните си спестявания, се опита да представи всичко като семейна драма и да внуши, че Елена сама е предизвикала конфликта. Но записите от диктофона, показанията на Николай и Петя, които най-сетне се престрашиха да кажат истината от страх да не бъдат въвлечени като съучастници, както и „Тетрадката на позора“, призната като доказателство за системно психическо и физическо насилие, наклониха везните.
Решаващи се оказаха разбиването на жилището и опитът за нападение. Това вече не беше „семеен скандал“. Беше наказателно дело.
Драгомир получи ефективна присъда, макар и не особено дълга. Бизнесът му рухна почти веднага. Договорът с „ГрадИнвест“ беше прекратен. Красимира Иванова остана сама в огромния апартамент, който съдът нареди да бъде продаден, след като установи фиктивната сделка по прехвърлянето му. Парите трябваше да бъдат разделени, а на Елена да бъде изплатен нейният дял.
Измина още една година.
В центъра на града отвори врати ново дизайнерско студио. Името му беше кратко, ясно и силно — „Елена“. В деня на откриването залата беше пълна с цветя, чаши шампанско, усмивки и светкавици от фотоапарати. Елена стоеше в средата, облечена в елегантен панталонен костюм, и преряза червената лента.
До нея, подпрян на бастун, беше баща ѝ. Предстоеше му още дълго възстановяване, но беше жив. А очите му блестяха от гордост така, че Елена едва сдържаше сълзите си. Малко встрани стоеше баба Стефка, смутена от камерите, с огромен букет градински маргаритки в ръце. Росица държеше таблет и с професионална съсредоточеност координираше журналистите.
Късно вечерта, след поздравленията, снимките и последните гости, Елена помоли Росица да я закара до един адрес.
Това беше старият апартамент — домът, в който някога беше живяла с Драгомир. Жилището вече беше продадено. Оставаше само да предаде ключовете на брокера.
Елена се качи с асансьора, отключи и прекрачи прага. Празното антре я посрещна с глухо ехо. Мебелите бяха изнесени, стените изглеждаха по-големи и по-студени. Тя мина бавно към хола. По паркета още личаха следите от краката на масата.
Спря там, където някога беше стоял сервантът. Някъде между дървените плоскости трябваше да е останал белегът — дребната драскотина от падналия кристал. Наведе се и я намери. Едва забележима вдлъбнатина, почти нищо. Елена прокара пръст по нея.
Споменът за болката още беше остър. Но вече не я вкаменяваше.
Извади от чантата си обикновен маркер. Приближи се до перваза на прозореца — място, което новите собственици вероятно скоро щяха да боядисат. Наведе се и с дребен, но ясен почерк написа под радиатора:
„Тук на 15 април „помиярката“ се превърна във вълчица.“
После се изправи и огледа празната стая, потънала в златната светлина на залеза. В тази празнота вече нямаше страх. Имаше само тишина. И светлина.
В коридора Елена изключи електричеството. Апартаментът потъна в мрак. Тя остана за миг на прага и прошепна почти без звук:
— Благодаря ти, Драгомире. Ти ме освободи.
Затвори вратата, пусна ключовете в пощенската кутия на брокера и излезе навън, където я чакаше новият ѝ живот. Живот, в който тя сама решаваше кого да пусне близо до себе си и кого да остави завинаги отвън.
А в този живот кристалът звънеше само в нейната чаша — вдигната за собствения ѝ успех.