За кратък миг Драгомир застина, сякаш не можеше да проумее какво вижда. Жената пред него нямаше нищо общо с онази, която предната вечер беше ударил. Сега насреща му стоеше друг човек — в изчистен, стилен шлифер, с безупречно прибрана коса и с такова ледено спокойствие в погледа, че дори тъмнолилавата синина над окото ѝ не го правеше по-мек.
— Къде си тръгнала? — изръмжа той и посегна да я хване за китката.
Елена обаче се отдръпна, преди пръстите му да я докоснат.
— Напускам те, Драгомир. И те моля повече да не ме пипаш. Защото следващия път ще стане по-лошо. За теб.
Говореше тихо, почти равнодушно, но в гласа ѝ имаше метален звън. Красимира Иванова, доловила дързостта, се появи от кухнята като буреносен облак.
— Ах ти, неблагодарнице! След всичко, което направихме за теб! Извадихме те от калта, а ти… Драгомире, кажи ѝ нещо!
— Млъкни, мамо — пресече я той, без да откъсва очи от Елена. — Решила си да ме плашиш, така ли? Мислиш, че ще падна на колене да те моля? Върви, щом толкова искаш. Но без нито стотинка. Я си покажи чантата — да не си прибрала нещо чуждо?
Елена се усмихна с разцепената си устна. Болката я прониза остро, но лицето ѝ не трепна.
— Взех само онова, което е мое. А твоето, Драгомире, е в трапезарията. На масата. Прегледай го. Надявам се поне малко да ти разведри махмурлука. И не посягай към телефона ми. Мой е, купен е с мои пари. Впрочем, можеш да пробваш да ми звъннеш. Пет минути след като изляза от този дом, номерът ти ще бъде блокиран.
После си тръгна. Просто се обърна, вдигна чантата си и прекрачи прага. Вратата се затвори меко, почти без звук. И именно това беше по-страшно от вчерашното трясване. Драгомир и майка му останаха в тишина, която сякаш пищеше.
— Гледай я ти каква гадина — прошепна Красимира Иванова. — Драгомире, ти трябва…
— Казах да млъкнеш! — изрева той и закрачи към дневната.
Върху масата, сред трохите от предната вечер и една забравена чаша, лежаха три неща. Драгомир грабна първия лист. Банково извлечение. Сметка, открита на името на ЕТ „Росица Маринова“. Сумите в графата „постъпления“ за последната година го накараха да усети студ в стомаха си. Бяха съпоставими с печалбата на собствения му бизнес в най-силните месеци. За миг му се стори, че подът под краката му се разклаща. През всичките тези години беше убеден, че тя живее на негов гръб. А тя, под носа му, бе изграждала собствена малка империя.
Вторият документ беше искова молба за развод с претенции за подялба на имуществото. Третото нещо — стара ученическа тетрадка. Той я отвори и очите му забягаха по редовете. „Удар в тила.“ „Нарече ме помиярка.“ „Хвърли дистанционното по мен.“ Всяка бележка имаше дата. Подпис. Записано с нейния дребен, подреден почерк. Личният му позор беше документиран внимателно, страница след страница.
Тогава го прониза друго осъзнаване. Хората от вчерашната вечеря не бяха негов щит. Бяха нейното алиби. Те бяха видели всичко.
Драгомир измъкна телефона си и набра номера на своя юрист — Димитър, стар хитрец, когото смяташе за човек с връзки и решения за всяка каша.
— Димитре, имам проблем. Жена ми си тръгна, подала е някаква молба, оставила е тетрадка…
От другата страна настъпи мълчание. После гласът на юриста прозвуча сухо и далечно:
— Драгомире, положението е деликатно. Съпругата ти беше при нас преди седмица. Представи случая. С факти. Боя се, че вече не можем да те консултираме. Конфликт на интереси. Съветът ми е да си намериш адвокат. И то добър.
Връзката прекъсна.
Драгомир запрати телефона в стената. Устройството отскочи, удари се в телевизора и екранът затрептя на цветни ивици. Красимира Иванова изпищя.
В същия момент Елена седеше на задната седалка на такси, което се отдалечаваше от центъра към индустриалната зона, където се намираше новият ѝ нает апартамент. Не плачеше. Сълзи нямаше. Само някъде дълбоко, под пластовете броня, пулсираше тъпа болка. Болеше я най-вече от едно — човекът, когото някога бе обичала, дори не беше разбрал, че го е молила да помогне за спасението на баща ѝ. Той просто не я беше чул.
Новото жилище беше пълната противоположност на златната клетка, в която беше живяла. Нямаше лъскави полилеи, тежки завеси и показен разкош. Само бели стени, изчистени линии, въздух и тишина. Росица я чакаше с термос горещ чай и с прегръдка, в която Елена най-сетне можеше да се отпусне.
— Справи се, момиче. Наистина го направи. Проклет стратег си ти — подсмръкна Росица.
— Това е само началото — каза Елена, отпусна се на стола, събу обувките си и тогава контролът се пропука.
Раменете ѝ се разтресоха. Тя заплака неудържимо, но в тези сълзи нямаше слабост. Беше закъснял шок. Тяло, което най-накрая си позволяваше да разбере, че е оцеляло.
— Нарече баща ми неудачник, Роси — изхлипа тя. — Пред гостите. Аз вече почти бях спряла да го обичам, но тази дума… Тя ме сряза като нож. И точно тя ме освободи.
Двете останаха така около час. После Елена се изми, изпи чая си на малки глътки и отвори лаптопа. План „А“ вече влизаше в действие.
Първият удар беше насочен към бизнеса на Драгомир. Тя отлично знаеше върху какво се крепи строителната му фирма — върху един голям договор със „ГрадИнвест“ и върху полусенчести договорки с доставчици. Росица, която имаше образование на финансов анализатор, вече беше подготвила анонимно писмо. В него нямаше клевета. Само факти, внимателно формулирани въпроси и насоки към възможни комисиони, които Драгомир е получавал, докато е прокарвал интересите на конкретни доставчици на строителни материали.
Това нямаше да срине компанията му за един ден. Но щеше да накара възложителя да се изнерви и да поиска извънреден одит. А когато Драгомир започнеше да гаси пожари в бизнеса си, нямаше да има време да я преследва.
Вторият ход беше социалният разрив. Елена отвори профилите си в социалните мрежи, които години наред използваше единствено като витрина за портфолиото си. Текстът беше готов отдавна.
„Казвам се Елена и съм дизайнер. Вчера съпругът ми ме удари пред гости и ме нарече помиярка, защото платих операцията на баща си. Аз не съм жертва. Аз съм огледалото на неговата нищожност. И от днес обявявам началото на своето независимо дизайнерско студио.“
Към публикацията добави снимка на свой проект — дневна в лофт стил — като замъгли лицето си. Коментарите започнаха да валят почти веднага. Едни пишеха: „Браво, дръж се!“, други я обвиняваха, че си прави реклама върху лична трагедия, но огромната част от жените оставяха думи на подкрепа. Посещенията в страницата ѝ скочиха рязко. Маркетинг, смесен с кръв и болка, проработи безпогрешно. Горчеше ѝ, че е така. Но тя прие и тази горчивина.
Към вечерта Елена тръгна към покрайнините. Там, в стара сграда от времето на социализма, се намираше интернатът, в който беше израснала. Чакаше я баба Стефка — възрастната домакиня на сградата, единственият човек, който някога беше проявявал милост към нея като дете.
Елена пазеше тайна, която не беше споделила дори с Драгомир. Майка ѝ не беше починала, както разказваше. Била беше лишена от родителски права и беше умряла по-късно, вече след като Елена бе напуснала интерната. Преди смъртта си обаче беше оставила нотариално заявление, според което пълнолетната ѝ дъщеря имаше право на наследство — малка къща в провинциално градче и скромна сума по стара влогова книжка.
Документите за това наследство Елена години наред беше крила в сейфа на старата складова стая. Страхуваше се, че ако Драгомир разбере, ще я принуди да продаде къщата и да внесе парите в „общия бюджет“. Сега беше време да ги вземе. Това беше нейният резерв, ако планът се объркаше.
Баба Стефка дълго я държа в прегръдките си. Видя синината, но не попита нищо. Само когато Елена се качи обратно в колата, възрастната жена я прекръсти в гръб.
А през това време в леговището на звяра паниката растеше. Драгомир крачеше из кабинета си като хванато в капан животно. Одиторите вече бяха поискали документи, а счетоводителят му, изплашен до смърт, повтаряше, че отчетите ще се вържат много трудно. Красимира Иванова седеше в дневната, сменяше каналите на телевизора и от време на време подхвърляше отровни забележки за „неблагодарните сирачета“.
Накрая Драгомир не издържа. Нае частен детектив. Същия онзи Радослав — бивш служител от системата, за когото му бяха казвали, че може да решава всякакви проблеми.
Срещнаха се в задимен кабинет, миришещ на стар тютюн и евтино кафе. Драгомир извади снимка на Елена, хвърли я върху бюрото и сложи до нея плик с пари.
— Намерете тази кучка. Искам да знам къде живее. Трябва ми компромат. Какъвто и да е. Мъже, наркотици, кражби — не ме интересува. Искам нещо, с което да я смачкам в съда.