Сред разпилените отломки и преобърнатите вещи Елена стоеше неподвижно, с метално-солен вкус на кръв по устните и парче кристал, стиснато в дланта. Бавно прекоси коридора и се спря пред огледалото в антрето. Вгледа се в лицето си. По скулата вече се разливаше тъмнолилаво петно. Очите ѝ обаче останаха сухи.
Тя вдигна късчето кристал към светлината, улови отблясъка му и, без да откъсва поглед от собственото си отражение, произнесе тихо, но така отчетливо, сякаш думите бяха издялани в камък:
— Ти сам ме удари, Драгомир. Сам.
След това избърса ръцете си, наведе се и взе телефона от пода. Още преди вечерята беше инсталирала приложение за запис на звук. Натисна „запази“. Файлът беше дълъг три часа. В него се чуваше звънът на чашите, глуповатите шеги на Николай, стържещият глас на свекърва ѝ. И онзи звук също беше там. Плясъкът на шамара, нейният кратък вик и думите му след това. Съвършен звуков отпечатък на престъплението.
Елена влезе в спалнята и заключи вратата с резето. Отдолу, изпод купчина спално бельо, извади стария, но все още мощен лаптоп, който Драгомир отдавна смяташе за повреден. Отвори го. На екрана се появи папка с име „Архитектура на хаоса“. Вътре имаше няколко файла: „Активи“, „Свидетели“, „План А“, „План Б“. Тя отвори „План А“ и започна спокойно, ред по ред, да нанася поправки. Пръстите ѝ леко трепереха, но мисълта ѝ беше бистра както никога досега.
Спомни си как преди шест години го срещна — тя, кръгла сирачка, израснала в дом за деца, а той — уверен, успял, зрял мъж. Тогава Драгомир ѝ се беше сторил като спасение. Като билет за нормален живот. Умееше да ухажва красиво. Повтаряше ѝ, че е талантлива, че няма да позволи да пропадне, че заслужава повече. Сватбата им беше скромна, но прилична.
Месец след подписването той първо меко, после все по-настойчиво поиска тя да напусне работа.
„За какво са ти тези стотинки? Ти си муза. Вдъхновявай ме. Домът трябва да бъде твоето платно.“
И тя се съгласи. Тя — способна дизайнерка, чиито проекти още в института получаваха похвали — постепенно се превърна в домакиня. После дойде апартаментът, който родителите му уж им подариха за сватбата. По-точно „подариха“ го, но го записаха на името на майка му, за да „оптимизират данъците“. Тогава Елена не обърна внимание. Обичаше го. Вярваше му.
Първият истински срив се случи преди три години. Беше го помолила за пари за нова рокля за фирмено събитие, на което той беше обещал да я заведе. Драгомир се прибра раздразнен заради провалена сделка. Хвърли пачка банкноти в лицето ѝ, а когато тя се наведе да ги събере, я ритна.
После плака, извинява се, пада на колене, носи ѝ злато, кълнеше се, че било от напрежение. Елена му прости. Но точно онази нощ, докато преглъщаше сълзите си в банята, започна „Тетрадката на срама“. Обикновена тетрадка на квадратчета, която криеше зад книгите на най-горния рафт. В нея записваше всеки случай. Не само ударите, а и думите.
Запис от 12 март: „Днес пред майка си каза, че съм невъзпитана помиярка, защото не съм поставила правилно чашата.“
18 юни: „Хвърли дистанционното по мен, понеже го помолих да не пуши в спалнята. Каза: „Ти тук си никоя“.“
5 декември: „Накара ме да превеждам половината ни бюджет на свекърва ми. Казах, че няма да ни стигнат парите. Той отвърна: „Ще се научиш да ме уважаваш“. После ме удари по тила.“
Тетрадката се превърна в тайния ѝ дневник. В котва, която я държеше в реалността. Доказателство, че не губи разсъдъка си и че не е онази „псина“, за каквато той се опитваше да я убеди.
Паралелно с това Елена започна да действа. Бавно, предпазливо, сякаш изплиташе паяжина. Под предлог, че „рисува за душата си“, намери първите клиенти онлайн. В началото получаваше смешни суми за интериорни проекти на малки едностайни жилища. Драгомир се присмиваше:
„Поне с нещо се занимавай, само гледай вкъщи да е подредено.“
На нея ѝ трябваше алиби, за да излиза от дома. Каза му, че ходи на йога. На йога отиваше веднъж месечно, а през останалото време обикаляше строежи, магазини за материали и срещи с клиенти. По-късно, чрез Росица — единствената ѝ приятелка, на която вярваше и с която бяха израснали заедно в дома за деца — регистрираха малка фирма. Росица стана лицето на тяхното скромно бюро. Парите постъпваха по отделна сметка към фирмата, за чието съществуване Драгомир дори не подозираше.
Елена събираше. Стотинка по стотинка. Знаеше, че не може просто да си тръгне. Скандал? Полиция? Беше виждала достатъчно такива истории. Жена без пари, без дом, с лепнат етикет „истеричка“, много лесно бива изхвърлена на улицата. Или още по-лошо — връщат я обратно при мъжа ѝ. На нея ѝ трябваше план. И тази вечер той най-сетне се задейства.
Телефонът иззвъня. На екрана светна името „Росица“.
— Елена, видях публикацията ти, която си закачила най-отгоре. Защо не вдигаш? Добре ли си? — гласът на приятелката ѝ трепереше от тревога.
— Не, Роси. Не съм добре. Но вече ще бъда. Записа ли онзи разговор с брокера?
— Да, разбира се. Апартаментът в покрайнините е платен за три месеца напред, ключовете са у мен. Но, Ели, той е опасен. Ела при мен. Поне тази нощ остани у нас.
— Не. Първо там ще отиде. Познаваш логиката му — жена се търси при приятелката ѝ. Росица, трябва да остана тук до сутринта. Нужно е да освидетелствам побоя. Ти ще си в безопасност само ако стоиш настрана. Ще се справя.
— Сигурна ли си, че ще успеем да направим всичко навреме?
Елена погледна отражението си в потъмнелия екран на телефона.
— Той дори няма да забележи, че ме няма, докато майка му не се събуди. И докато не огладнее. Утре ще започне циркът. Спи.
Затвори и се зае със събирането. Чантата беше приготвена още преди седмица. Само най-необходимото: документи, лаптоп, външен диск с проектите, стара снимка на баща ѝ и майка ѝ — от времето, преди майка ѝ да бъде лишена от родителски права — и малък пакет с дрехи. Всичко останало, купено с парите на Драгомир или подарено от него, тя подреди старателно в гардероба. От някои рокли дори не беше махнала етикетите, макар да ги беше обличала — той обичаше да следи всеки неин разход.
На кухненската маса остави три неща. Извлечение от фирмената сметка, за да разбере, че не е бедна издържанка. Молба за развод с бележка: „копие, оригиналът е при адвоката“. И „Тетрадката на срама“, отворена на последната страница, където преди час с трепереща ръка беше написала: „15 април. Удар пред свидетели. Счупен кристал. Разбита устна. Край.“
Не мигна цяла нощ. Седеше в тъмната всекидневна и наблюдаваше как небето зад панорамните прозорци бавно посивява. В осем сутринта чу стъпки откъм стаята за гости. Красимира Иванова се беше събудила. Тя мина към кухнята. Последва тишина. След минута се разнесе нейният скърцащ, изпълнен с праведно възмущение глас:
— Елена! Къде е закуската?!
Никой не отговори. Вратата на хладилника се хлопна, тигани издрънчаха.
— Драгомире-е-е! — подхвана свекърва ѝ познатото си оплакване. — Жена ти съвсем се е разпуснала. В тази къща няма и залък топла храна! Къде е тази мърла?
Драгомир се прибра около девет. Смачкан, зъл, с тежък мирис на алкохол. Намръщено изрита обувките си и тръгна към кухнята, откъдето продължаваше да се носи майчиното му вайкане. Елена стоеше до входа на спалнята, вече облечена, с чанта до краката. Чакаше.
Драгомир влезе в кухнята, видя празния котлон и лицето му се вкамени още повече.
— Къде е Елена? — излая той.
— Откъде да знам, сине? Ставам, а нея я няма. И вещите ѝ май ги няма — Красимира Иванова най-сетне откъсна внимание от съдържанието на хладилника и се огледа.
Драгомир почти се втурна към спалнята. Разтвори гардероба с рязко движение. Празни закачалки. Неговите подаръци висяха подредени в равни редици, но любимите ѝ дънки, пуловерът, бельото — всичко беше изчезнало. Дръпна чекмеджето на бюрото. Нямаше ги документите, старият ѝ плеър, зарядното.
Той изскочи обратно в коридора и се закова на място пред Елена.