— Искам да ми се извините — произнесе Елена тихо, но този път гледаше право към свекърва си. — Не защото съм озлобена. А защото, ако сега преглътна случилото се, вие ще решите, че и занапред можете да постъпвате така. А не можете. Нито с мен, нито с когото и да било.
— Да ти се извиня?! — Галина Любомирова рязко вдигна глава. — Аз съм с трийсет години по-възрастна от теб! Можеш да ми бъдеш дъщеря!
— Възрастта не дава право на грубост — отвърна Елена и леко поклати глава. — Готова съм да бъда добра снаха. Готова съм да ви уважавам. Но не съм готова да търпя да ме дърпате, да ми нареждате какво да ям, какво да готвя и как да живея. Това е моят живот. И животът на Александър. Ние двамата ще го градим.
Александър Огнянов стисна пръстите ѝ още по-силно.
— Мамо, обичам те — каза той с нисък глас. — Но ако не се научиш да зачиташ границите на Елена, ще започнем да се виждаме по-рядко. Много по-рядко.
Галина замлъкна. В очите ѝ се преплитаха гняв, обида и някъде дълбоко под тях — объркаността на човек, който за първи път разбира, че другите вече няма да играят по неговите правила.
— Вие ми се подигравате — прошепна най-сетне тя. — Собствените ми близки…
— Родството не е оправдание за лошо отношение — каза Елена спокойно. — То би трябвало да е причина за топлота, не повод да командвате и да посягате с ръце.
Същата вечер си тръгнаха по-рано от обикновено, без дори да довършат празничния обяд. На прага Александър целуна майка си по бузата и ѝ каза, че ще ѝ се обади след няколко дни. Галина Любомирова не му отговори. Само извърна лице към прозореца.
В колата Елена мълча дълго, вперила поглед в светлините, които се плъзгаха край тях.
— Благодаря ти, че застана до мен — каза тя най-после.
— Не беше трудно — отвърна Александър, макар и двамата да знаеха, че не е вярно. — Просто… изведнъж осъзнах, че трийсет години съм приемал това за нормално. А то не е.
Следващите месеци не бяха леки. Галина Любомирова започна да звъни по-рядко, канеше ги за празници с подчертана студенина, а понякога изобщо пропускаше да ги предупреди за намеренията си. Онази близост между свекърва и снаха, за която някой би мечтал, така и не се появи. Но те вече не я търсеха на всяка цена.
Затова пък вечер, когато Александър се прибираше от работа, а на котлона къкреше супа по рецептата на Елена — без чужди съвети, без нареждания и без натрапено одобрение — домът им се изпълваше с онова тихо спокойствие, което съществува само там, където никой не се страхува да бъде себе си.