— Не поставям условия — отвърна Елена Мартинова. С два пръста хвана китката на свекърва си — спокойно, без да я дръпне рязко — и бавно отмести ръката ѝ от лицето си. — Казвам ви да не ме докосвате. Това не подлежи на обсъждане.
— Как смееш! — задъха се Галина Любомирова, сякаш думите заседнаха в гърлото ѝ. — Аз те приех в този дом, сложих те на една маса с нас, а ти ще ми отблъскваш ръцете? Неблагодарница такава!
В този момент в кухнята почти нахлу Александър Огнянов. Очевидно бе чул повишените гласове от другата стая. Погледът му за миг обхвана всичко: зачервената брадичка на жена му, пламналото от ярост лице на майка му и ножа, оставен небрежно върху дъската за рязане.
— Какво става тук? — попита той тихо, но в тона му имаше нещо ново, нещо, което сякаш и самият той не очакваше да чуе в собствения си глас.
— Жена ти ми държи груб тон! — веднага се възползва Галина Любомирова. — Казах ѝ само една дума за закуската, а тя започна да ми се прави на господарка, да ми бута ръцете!
— Майка ти ме хвана за лицето — каза Елена без театралност, просто, като човек, който съобщава факт. — Помолих я да си махне ръката. Тя отказа.
— Не съм я хващала! — възмути се свекървата. — Само обърнах лицето ѝ към себе си, за да ме гледа в очите, когато ѝ говоря! Това престъпление ли е вече?
Александър замълча за няколко секунди. Погледна майка си, после Елена, после отново майка си. По лицето му премина нещо трудно за назоваване — сякаш старата, удобна представа, че майка му винаги е права, а всяко напрежение се гаси с мълчание и кимване, започваше да се пропуква.
— Мамо — каза той най-сетне, — нямаш право да докосваш Елена така. Никога. Нито за брадичката, нито за ръката, нито по какъвто и да било начин.
— Александре! — ахна Галина Любомирова и притисна длан към гърдите си, сякаш току-що я бяха проболи. — Ти на чия страна си изобщо?
— На страната на здравия разум — отвърна той. — Ти непрекъснато я засягаш. Веднъж храната не била както трябва, друг път характерът ѝ не ти харесвал, а сега вече си позволяваш и да я хващаш с ръце. Това трябва да спре.
— Аз сама те отгледах, баща ти все беше на работа, всичко съм ти дала, а ти сега пред снаха ми ще ме поучаваш? — гласът ѝ се пречупи и премина почти във вик.
— Не те поучавам. Моля те да уважаваш жена ми — Александър пристъпи към Елена и хвана ръката ѝ. — Това са две различни неща, мамо.
Галина Любомирова се отпусна върху табуретката, сякаш краката ѝ изведнъж отказаха да я държат, и заплака шумно, на пресекулки. Но Елена забеляза нещо: сълзите се стичаха по лицето ѝ, а очите ѝ оставаха будни и внимателни, сякаш свекървата следеше какъв резултат ще предизвика плачът ѝ.