— Ти си напълно ненормална! — задави се Антон Живков и притисна ръкав към носа си. — Луда психопатка!
— МЛЪКНИ! — Емилия се извъртя рязко към свекъра си. — А вие, Светослав Симеонов, сте стар паразит! Мислехте ли, че не съм разбрала как прехвърлихте вилата на свое име с фалшиво пълномощно? Мълчах заради семейството. Само че семейство вече НЯМА! ГНУС МЕ Е ОТ ВСИЧКИ ВАС!
Тялото ѝ трепереше. Това не беше обикновен изблик на гняв, а сякаш взривена вътре в нея стихия. Години унижения, преглътнати обиди и насъбрано презрение се изливаха върху тях наведнъж. Димитър Велизаров стоеше пребледнял, сякаш кръвта бе изчезнала от лицето му. Беше очаквал сълзи, молби, може би тихо обвинение. Но не и тази яростна фурия. За първи път той наистина се страхуваше от нея.
— Махайте се — произнесе внезапно Емилия, вече почти шепнешком, но този шепот прозвуча по-страшно от крясъците. — Не… чакайте. Аз ще си тръгна. А вие си останете тук. В тази помия.
Част 5. Неочакваният край
— Ами върви, никой не те спира! — изрева Светослав Симеонов, опитвайки се да запази достойнство, макар очите му да сълзяха от задушливата миризма. — Жилището е на Димитър! Ще сменим ключалките!
Емилия вече беше стигнала до вратата, но се обърна. В погледа ѝ вече нямаше лудост. Само ледено, непроницаемо презрение.
— Димитре — каза тя спокойно. — Ти никога не си чел документите за апартамента, нали? Беше толкова зает да се възхищаваш на собствената си „гениалност“, че дори не дойде при нотариуса, когато го купувахме.
— Какво? — Димитър премигна объркано. — Майка ми даде парите… Ние го купихме…
— Майка ти, Галина Радославова, е умна жена. Тя ненавижда баща ти и презира онова, в което си се превърнал под негово влияние. Апартаментът и работилницата са придобити на мое име. С дарение от майка ти. Това е МОЯ собственост. Лична. Не е общо имущество от брака.
Настъпи тишина като в гробница. Дори смрадта от счупената епруветка сякаш се отдръпна назад и престана да бъде най-важното нещо в стаята.
— Лъжеш… — прошепна Димитър.
— Камелия, покажи им — кимна Емилия.
Приятелката ѝ извади от папката копие от справка от Имотния регистър и го хвърли върху масата.
— Имате двадесет и четири часа да напуснете — заяви сухо Камелия Огнянова. — След това тук влизат екип за санитарна обработка и охранителна фирма. Всеки опит да бъде изнесено оборудване ще се счита за кражба. Между другото, машините също са заведени към фирмата на Емилия Костова. Фактурата е запазена.
Димитър сграбчи листа. Ръцете му се тресяха толкова силно, че буквите подскачаха пред очите му. „Собственик: Емилия Костова…“
— Но… ами аз? — вдигна той към жена си поглед на пребито куче. — А виолончелото? Клиентът идва утре… Емилия, все пак сме хора…
— Хора, да — кимна тя. — Само че ти си паразит. Виолончелото можеш да си вземеш. За спомен. Без моето покритие след месец ще се напука и ще се разсъхне.
— Емилия! Не мога да остана на улицата! Ралица…
— Ах, да, Ралица — устните на Емилия се извиха в зла усмивка. — Блокирах допълнителните карти, които ползваш. Те са вързани към моята сметка, мили. И това не си знаел, защото с парите винаги се занимавах аз. В момента твоята Ралица вероятно ще разбере на касата, че нейният благодетел е фалирал. Не мисля, че ще се върне при теб.
Димитър се свлече в креслото — същото онова винтидж кресло, с което толкова се гордееше. Светът му се срути безшумно, но окончателно. Нямаше я „Тайната на Страдивари“. Нямаше дом. Нямаше пари. Нямаше любовница. Антон Живков вече се промъкваше странично към изхода, мънкайки нещо за неотложни ангажименти. Баща му, почервенял от ярост и недостиг на въздух, дишаше тежко и разбираше, че оттук нататък синчето му ще трябва да се настани при него — в едностайната му бърлога в крайните квартали.
Емилия отвори широко входната врата и свежият въздух от стълбището нахлу вътре.
— Времето ви тече — каза тя.
После излезе, а токчетата ѝ отекнаха твърдо и отчетливо по площадката.
Димитър остана седнал, вперил поглед в собствените си ръце. До последно не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина. Беше си въобразявал, че държи съдбата за гърлото. А се оказа, че през цялото време просто е стискал чужд портфейл — портфейл, който вече се беше затворил пред носа му. Той, „Великият майстор“, остана сам с парче дърво и мирис на развалени яйца, който внезапно му се стори като напълно естествения аромат на собствения му живот.