Погледът ѝ обхождаше стаята методично, сякаш наум пресмяташе нанесените щети.
— Къде е бурканът? Синият, с надпис „О-12“? — Димитър Велизаров реши да не губи време в увъртания. — Върни ми го и, понеже съм великодушен, ще ти разреша да си прибереш останалите парцали.
— Това е моя формула, Димитре. Мое изобретение. Моя интелектуална собственост.
— Каква собственост, по дяволите?! — изписка той. — Женени сме! Всичко е общо! Ти си длъжна да ми помагаш! Аз съм творецът, а ти трябваше да пазиш гърба ми!
В същия миг вратата на кухнята се отвори с трясък. Светослав Симеонов не издържа и изскочи навън.
— Я слушай, много умна се извъди! — ревна той, пръскайки слюнки. — Дай лака, мръснице! Десет години живя на гърба на сина ми! Яде хляба му! А сега си решила да му съсипеш работата? Ще те направя на прах! Имаш ли представа кой съм аз?
— Имам — отвърна Емилия, без дори да премигне. — Вие сте човекът, който през деветдесетте пропи два цеха, а сега се издържа от пенсията на сина си — синът, който краде пари от жена си.
— Какво каза?! — лицето на Светослав почервеня до мораво. — Как смееш… Антоне, кажи ѝ нещо!
Антон Живков се появи след него с ленивата походка на човек, когото нищо не засяга, и продължи да дъвче ябълка.
— Емилия, сериозно, не прекалявай — измърмори той. — Върни буркана и да приключваме цивилизовано. Димитър дори ще ти плати някакво обезщетение. После. Като продаде инструмента.
— Не. — Думата излезе от устата ѝ твърда като метал. — Прекалено дълго мълчах. Търпях изневерите ти, Димитре. Знаех за всяка една от твоите „музи“. Търпях баща ти, който ме наричаше безплодна и празна жена. Търпях как харчиш моите хонорари за инструменти, които никой не искаше да купи, докато аз не ги накарах да звучат.
— Млъкни! — изрева Димитър. — Аз съм майсторът! Аз! Моите ръце създават формата!
— Твоите ръце правят дърва за огрев — отсече Емилия с леден глас. — Без моя импрегниращ състав твоят смърч от Родопите звучи като щайга за картофи. Ти си нищо, Димитре. Една куха нула, напомпана със самовлюбеност.
— Ах, ти, гадино! — Димитър вдигна ръка.
Камелия Огнянова мигом пристъпи напред, но Емилия я спря само с едно рязко движение на дланта.
Точно тогава нещо в нея се скъса. Пружината, която години наред беше натискана от унижения, пренебрежение и страх, най-сетне се пръсна. Лицето ѝ се промени — не от сълзи, а от страшна, почти дива ярост. И изведнъж тя се засмя. Силно. Пронизващо. Почти безумно.
— Искаш да ме удариш? Удряй! — изкрещя Емилия така, че стъклата на шкафовете иззвънтяха. Димитър инстинктивно отстъпи. Никога не я беше виждал такава. За него тя винаги беше била тиха, отстъпчива, удобна.
— Хайде! Какво чакаш?! — тя хвърли чантата си на пода и направи крачка към него. — Смел си само когато плюеш думи, нали? Жалък неудачник! Мислеше си, че ще плача във възглавницата? Че ще те моля да се върнеш?
— Емилия, успокой се… — заекна Димитър, като се дръпна назад и се удари в работния плот.
Светослав също млъкна. Напорът ѝ го беше зашеметил. Гневът на Емилия вече не беше просто чувство — той сякаш имаше плът, тежест, мирис; изпълваше помещението и изтласкваше въздуха навън.
— Аз съм спокойна! — изръмжа тя, а гласът ѝ се качи до писък, но това беше писък на човек, който вече не се брани, а притиска врага в ъгъла. — Искаше лак? Ще го получиш!
Тя се хвърли към чантата, извади от нея малка стъклена епруветка и с всичка сила я запрати в стената над главата на Димитър. Стъклото се пръсна на ситни парчета. В следващия миг стаята бе залята от остър, задушлив мирис на гнило и сероводород — концентрат, който Емилия използваше само в микродози, за да създава специфични животински нюанси. В чист вид това беше направо отровна напаст.
— Дишайте! — смееше се тя истерично. — Това е миризмата на душата ти, Димитре! Това е ароматът на бъдещето ти! Всички си мислехте, че съм слаба? Че съм беззащитна? Аз създавам отрови и противоотрови, идиоти! Аз съм химик! Знам как да смеся две капки така, че да се задавите тук от собствената си смрад!