Докато произнасяше тези думи, Емилия Костова стоеше на балкона и гледаше светлините на града, без да ги вижда истински.
— Нямам сили за битки. Щом иска развод, ще го получи.
— Глупачка си ти, Емилийче, макар че умът ти сече като бръснач! — избухна Галина Радославова. — Какъв развод, какви пет лева? Той не се развежда, той те обира! Светослав Симеонов вече му е напълнил главата с глупости. Убедени са, че „Тайната на Страдивари“ е заслуга на Димитър Велизаров. Те изобщо не подозират…
— Никой не знае — прекъсна я тихо Емилия. — И нека си остане така.
По същото време в къщата, която Емилия току-що беше напуснала, се провеждаше нещо като военен щаб. Около масивната дъбова маса се бяха настанили Димитър Велизаров, Антон Живков и бащата на Димитър — Светослав Симеонов, човек с тежка, булдожка физиономия и душа на безмилостен лихвар. Ралица Руменова се суетеше край тях, доливаше чай в чашите и правеше всичко възможно да изглежда като истинската стопанка на дома.
— Браво, синко! — Светослав удари с длан по плота така, че лъжичките звъннаха. — Отдавна трябваше да изгониш тази сива мишка. Жената трябва да си знае мястото, а онази се беше взела за голяма работа. Бизнесдама, моля ти се. Колко носеше на месец? Жълти стотинки!
— Е, не бяха чак жълти стотинки, татко — опита се неуверено да възрази Димитър. — Тя плащаше наема на студиото, купуваше материалите…
— Прах в очите! — сряза го баща му. — Сега ще продадеш виолончелото на колекционера за шейсет хиляди лева. Шейсет! Ти си човек с пари, Димитре. До теб трябва да стои жена като Ралица — за престиж, за красота, за лице пред хората. А Емилия какво? Вечно по дънки, миришеше на някакви треви и отвари. Срамота.
— Като спомена виолончелото — намеси се Антон Живков. — Купувачът идва утре. Остана само последният слой лак. Онзи специалният, твоят. Къде е бурканът?
Лицето на Димитър помръкна. Той стана от масата и се отправи към шкафа в малката лаборатория, прилепена до работилницата. Там обикновено се редяха тъмни бутилки и буркани, надписани с почерка на Емилия. Тя наричаше това място „химическата зона“. Димитър винаги го заобикаляше с леко отвращение, убеден, че химията е нещо недостойно за майстор на фини дървени инструменти.
Отвори шкафа.
Беше празен.
— Ъъ… — прокара ръка по рафтовете, сякаш бурканите можеха да се появят от въздуха. — Странно.
— Какво има? — подвикна Светослав от трапезарията.
— Лакът. Няма го.
— Как така го няма? — баща му влезе тежко в лабораторията и запълни тясното помещение с присъствието си. — Нали уж ти сам го правиш? По рецептата на прадядо ти!
По гърба на Димитър плъзна студена пот. Историята с прадядовата рецепта беше красива легенда, измислена за клиенти с много пари и романтични представи. Истината беше друга. Преди пет години, когато цигулките му се напукваха и звучаха като кухи кутии от шперплат, Емилия Костова — химик по образование — беше създала за него уникална смес за импрегниране и лакиране. Съставът променяше дървото на молекулярно ниво и му придаваше акустика, каквато имат старите, отлежали столетия материали. Димитър само вземаше готовия буркан и нанасяше слоя. Никога не беше питал как точно се получава чудото.
— Емилия сигурно го е взела — измърмори той.
— Тогава ѝ звънни! Нареди ѝ да го върне! Това е кражба! — изрева Светослав. — Мъж ли си, или парцал? Да го донесе веднага, иначе викаме полиция!
— Без полиция — бързо се намеси Антон. — Сделката ни е на косъм. Ако започнат проверки и запечатат работилницата, клиентът ще се изпари. Димитре, обади ѝ се. Моли, крещи, заплашвай, все ми е едно. Лакът трябва да бъде тук.
Част 3. Посещение от учтивост
На следващия ден Емилия Костова се появи. Но не сама. До нея вървеше приятелката ѝ Камелия Огнянова — висока, внушителна жена, собственичка на верига бижутерийни салони, твърда и права като стоманена релса.
Димитър я чакаше сам. Баща си и Антон беше скрил в кухнята, за да „не я подплашат“, а Ралица изпрати в мола да харчи от кредитната карта, която той тайно от Емилия беше източил още преди седмица.
— Знаех си, че ще допълзиш обратно — подхвана Димитър още от прага, опитвайки се да си върне вчерашната надменност. Само че гласът му го предаде и леко се пречупи. Без онзи лак готовото виолончело изглеждаше бледо, незавършено и почти безжизнено.
— Не съм дошла да пълзя, Димитре — отвърна Емилия спокойно.
Камелия Огнянова остана до вратата, скръстила ръце пред гърдите си, а хладният ѝ поглед не изпускаше нито един детайл.