Част 1. Симфония на разпадането
— Значи реши да си тръгнеш? — мъжът ѝ се изсмя злобно и се загледа как тя прибира вещите си. — Само да не си посмяла после да се върнеш! На кого си притрябвала, миячка на епруветки?
Димитър Велизаров се беше разположил с показна небрежност в старинно кресло, тапицирано с тъмночервено кадифе. Между пръстите му се люлееше чаша с колекционерски коняк — единствената вещ в този дом, за която действително беше платил със свои пари. Работилницата му тънеше в приглушен полумрак и миришеше на скъпа дървесина, колофон и лак. Димитър Велизаров беше лютиер — майстор на струнни инструменти. В собствените си очи той бе непризнат гений, някакъв Паганини на длетото и рендето.
Емилия Костова не отговаряше. В куфарите си тя не подреждаше дрехи, а флакони. Не беше никаква миячка. Тя беше „нос“ — създател на бутикови парфюми, чиито аромати поръчваха частни клиенти от затворени клубове. Фините ѝ, изящни ръце потрепваха, но не от страх. Трепереха от погнуса, която тя едва удържаше.
— Мълчиш? Така е по-добре — Димитър Велизаров отпи от чашата. — Вземай си стъкълцата. Апартаментът е мой, работилницата е моето светилище. А ти… ти беше само фон. Декор, който вече се е олющил.
В ъгъла на стаята, ухилен като лешояд, стоеше Антон Живков — приятелят на Димитър Велизаров, прекупвач на антики и, както винаги, главен подстрекател.
— Димитре, остави я да се маха — изсмя се Антон Живков, ровейки с клечка за зъби в устата си. — Нали имаме онзи клиент от София. Иска новата ти цигулка. Ще изкараме такива пари, че свят ще ти се завие. За какво ти е тази кисела физиономия?
Димитър Велизаров кимна самодоволно. Чувстваше се победител. Предишната вечер беше довел в дома им Ралица Руменова — младо, лекомислено и възторжено момиче, което го гледаше така, сякаш е божество. Емилия Костова не беше вдигнала скандал. Просто се бе прибрала в стаята за гости и беше легнала. А на сутринта започна да събира багажа си.
— Мислиш, че без теб ще пропадна? — Димитър Велизаров стана и пристъпи към масата, върху която лежеше недовършено виолончело. — Дарбата ми е злато. А ти… ти само живееше на гърба на моя гений.
Емилия Костова застина за миг с флакон есенция от удово дърво в ръка. Искаше ѝ се да го разбие в главата му, но подобно удоволствие беше твърде скъпо за толкова евтин човек.
— Твоята дарба? — попита тихо тя, без да се обръща.
— Точно така! — изрева Димитър Велизаров. — Кой е творецът тук? Аз! А ти просто смесваш спирт с масла. Всяка аптекарка може да го направи. Върви при майка си в стария панелен апартамент, ако изобщо те пусне. А, вярно… ти си сама на този свят, сираче.
Емилия Костова щракна капака на куфара. Звукът беше остър, почти като изстрел. Тя се изправи. В очите ѝ, обикновено топли и с цвят на карамелизирана захар, сега имаше лед.
— Ще си тръгна, Димитре. Но запомни този миг. В момента не гониш просто жена си. Гониш собствения си късмет.
— Ха, недей да ме разсмиваш! — изрева от смях Антон Живков. — Късметът му е в ръцете му, а ако говориш за Ралица Руменова — има и доста по-хубави форми от твоите.
— Махнете се от пътя ми, докато все още се владея — процеди Емилия Костова и мина покрай двамата към изхода.
— Изчезвай! — викна след нея Димитър Велизаров. — И остави ключовете на шкафчето! След час да няма и следа от теб тук!
Част 2. Съветът на глутницата
Емилия Костова не отиде в никакъв стар панелен апартамент. Вместо това си взе стая в бутиков хотел и за пръв път отдавна си позволи разкош, от който обикновено се лишаваше, защото влагаше всичко в техния „общ“ дом и в работилницата. Телефонът ѝ не спираше да звъни. Търсеше я Галина Радославова — майката на Димитър Велизаров.
— Емилийче, дете мое, къде си? — гласът на свекърва ѝ трепереше. — Онзи идиот, баща му, Светослав Симеонов, ми се обади. Хвалеше се, че Димитър Велизаров най-после бил „свалил баласта“. Емилия, кажи ми, че не си му оставила документите.
— Взех само онова, без което не мога да работя, Галина Радославова — отвърна уморено Емилия Костова.