— Останалото ще приберем утре — добави той.
— Почакай! — Светлана Калинова направи няколко бързи крачки след тях. — Иван, спри! Не можеш просто така да си тръгнеш! Аз съм ти майка!
— Мога, мамо. И точно това правя. Не защото си лош човек. А защото ме боли. Боли ме да гледам как човекът, когото обичам, ненавижда друг човек, когото също обичам.
— Аз не я ненавиждам! — извика свекървата.
— „Грозница“, „лека жена“, „омота те“, „завъртя ти главата“, „направила ти е магия“ — започна да изброява Иван Радославов. — Това ли наричаш обич?
Светлана Калинова се отпусна тежко върху дивана. Сякаш цялата ѝ сила я напусна наведнъж.
Милена Асенова я погледна и за собствена изненада не усети гняв. Усети съжаление. Пред нея стоеше самотна жена, която трийсет години бе подреждала живота си около сина си. А сега този син си тръгваше.
— Светлана Калинова — произнесе тихо Милена Асенова. — Не искам война.
Свекървата вдигна глава.
— Ти победи — каза глухо. — Какво още искаш?
— Не съм победила. Никой не спечели. Днес загубихме всички. И тримата.
Иван Радославов леко дръпна жена си към вратата, но Милена Асенова се задържа още миг.
— Когато сте готова, обадете се. Не на Иван. На мен. Имате номера ми.
Навън ги посрещна студена вечер. Иван Радославов не каза нищо, докато не стигнаха до колата.
— Защо ѝ го каза? — попита най-сетне. — След всичко, което изрече по твой адрес…
— Защото е твоя майка — Милена Асенова леко повдигна рамене. — И защото знам какво е да си отхвърлен. Десет години ме наричаха грозна. Научих се да се защитавам, но така и не се научих да мразя.
Иван Радославов я прегърна силно — почти отчаяно, сякаш едва сега си позволяваше да се разтрепери.
— Толкова се изплаших — прошепна той. — Когато чух какво говори… Помислих, че ще се разплачеш, че ще избягаш. А ти…
— А аз съм Грозната Милена — усмихна се накриво тя. — С думи трудно ще ме довършат. Закалена съм.
След седмица Светлана Калинова се обади. Не на Иван Радославов, а на Милена Асенова.
Разговорът беше кратък. Извинение нямаше — тя още не умееше да го произнесе. Само каза: „Елате в неделя. Ще направя баница.“
Това не беше помирение. По-скоро примирие. Крехко като първия лед върху есенна река.
Връзката между тях беше наранена — може би завинаги. Пукнатината си остана. Но най-голямото бедствие бе избегнато.
Милена Асенова остави телефона и погледна към съпруга си.
— Майка ти ни кани на баница.
Иван Радославов се усмихна предпазливо.
— Значи има надежда?
— Има — съгласи се Милена Асенова. — Малка, крива и куцаща и с двата крака. Но я има.
А това вече беше повече от нищо.