— Чух всичко — продължи Иван Радославов. — От първата до последната дума.
Светлана Калинова застина на място, сякаш подът се бе отворил пред нея.
— Как така… от първата дума?
— Така. Прибрах се преди около двайсет минути. Останах в коридора. И слушах.
В стаята се спусна мълчание — плътно, тежко, задушаващо.
— Ти… подслушвал си? — едва изрече Светлана Калинова.
— Чаках — отвърна Иван Радославов. — Чаках да видя истинското ти лице. Надявах се да греша. Надявах се всичко това да са преувеличения на Милена Асенова, нейни страхове, нейни измислици. Вярвах, че майка ми не би могла… — гласът му се пречупи за миг. — Не би могла да падне толкова ниско.
— Иван Радославов, тя започна първа! — майка му отново притисна ръка към гърдите си. — Аз само исках да разговарям, а тя…
— „Ти си грозница“ — повтори той тихо думите ѝ. — Това ли наричаш разговор? Изровила си детския ѝ прякор. Дошла си нарочно, за да я изкараш от равновесие точно преди да се прибера.
— За да направя какво?!
— За да я смачкаш. За да ѝ покажеш кой командва. За да видя колко „неадекватна“ е Милена Асенова и накрая да застана на твоя страна.
Светлана Калинова не каза нищо.
— Мамо — Иван Радославов пристъпи към нея и хвана ръцете ѝ. — Прости ми.
Милена Асенова потръпна. А в очите на свекървата внезапно проблесна надежда.
— За какво, сине?
— За това, че си позволих да обикна жена — произнесе Иван Радославов спокойно, макар в гласа му да звънтеше болка. — За това, че се ожених. За това, че вече не принадлежа само на теб. Прости ми, че пораснах. Прости ми, че искам да имам свое семейство.
Звучеше нелепо. Несправедливо. Като извинение за самата любов. Но Милена Асенова разбираше какво прави съпругът ѝ — опитваше се да задържи последния мост помежду им. Мост, който вече се пропукваше опасно.
— Подиграваш ли ми се? — прошепна Светлана Калинова.
— Не. Казвам онова, което ти искаш да чуеш. Защото друго няма да приемеш. Няма да го чуеш. Няма да пожелаеш.
Свекървата рязко издърпа ръцете си.
— Значи тази… тази…
— Недей, мамо — предупреди я Иван Радославов. — Само още една дума и никога няма да ти я простя.
Светлана Калинова млъкна. Гневът още вреше в нея — Милена Асенова го виждаше ясно. Но страхът се оказа по-силен. Страхът, че може да изгуби сина си завинаги.
— Наех апартамент — каза Иван Радославов. — Исках днес да ви го съобщя. Мислех да те поканя да го видиш, да ни помогнеш с преместването. Надявах се да се зарадваш, че най-после ще имаме свое място. Истински дом.
— Ти… напускаш ли ме? — гласът на Светлана Калинова трепна.
— Не те напускам, мамо. Просто започвам да живея собствения си живот.
Милена Асенова се приближи до съпруга си и безмълвно вплете пръсти в неговите. Иван Радославов стисна ръката ѝ силно — благодарно, почти отчаяно.
— Да вървим.