Вътре в нея всичко вреше. Защо изобщо трябваше да се оправдава, че брани собствения си дом и правото си на спокойствие?
В петък Иван Александров пак се появи. Този път без букет, без усмивка, без обичайните опити да изглежда мил. Просто дойде, сякаш беше получил призовка и нямаше избор.
— Обмислих всичко — каза той. — Готов съм на компромис.
— Тоест ще идваш само по празници и без майка си?
— Ами… майка може да идва, но по уговорка.
Елена Яворова изсумтя тихо.
— Уговорките с вас приличат на обещание за диета през декември. Всички говорят за нея, но никой не я спазва.
Иван пристъпи по-близо.
— Все пак съм ти съпруг.
— Беше.
— Почакай, още не сме разведени.
— Това лесно се урежда.
Устните му се свиха в тънка линия.
— Наистина ли си готова да разбиеш семейството само защото майка ми няколко пъти е влизала без да звъни?
— Иван, „няколко пъти“ е, когато някой случайно ти изяде бисквитите. А когато човек с години живее в дома ти, разпорежда се с кухнята ти и с почивните ти дни — това не е случайност. Това е окупация.
След като той си тръгна, Елена остана седнала сред тишината. Страхът още беше там, но не беше страх от бъдещето. Беше ужас от мисълта колко години е прекарала, стараейки се да не обиди никого. И в това постоянно „само да не засегна някого“ постепенно беше изгубила себе си.
На следващата сутрин вече нямаше колебание. Достатъчно. Край.
В съдебната зала миришеше на хартия, стар балатум и умора, попила в стените. Съдията — жена с умен, но изтощен поглед — зададе първия въпрос:
— Елена Яворова, поддържате ли искането си за развод и за уреждане на имуществените отношения?
— Да. Апартаментът е купен преди брака. Всички документи са при мен.
Ралица Атанасова веднага се оживи, сякаш само това беше чакала.
— Но синът ми живееше там!
— Живееше — кимна Елена. — Само че „живея“ и „притежавам“ са два различни глагола.
Иван също не издържа:
— Но ние сме семейство. Ти обеща…
— Обещах да уважавам теб, не майка ти. Не ги смесвай, Иван.
Съдията леко почука с химикалката по масата.
— Моля, без емоционални изказвания.
Но Ралица Атанасова усети паузата и побърза да се намеси отново:
— Ако говорим човешки, Елена, ти сама знаеш, че жилището е останало от баща ти. Продай го, помогни ни да довършим къщата…
Елена я погледна спокойно. Уморено, но твърдо.
— Човешки погледнато, не е редно човек да смята чуждо наследство за свое.
След тези думи в залата настъпи такава тишина, че се чуваше как някой прелиства документите.
Решението не се забави: развод, без подялба на имущество. Апартаментът оставаше на Елена Яворова. Точка.
В коридора отново се озоваха лице в лице. Иван гледаше към пода.
— Значи така?
— Да, Иван. Така. — Тя извади връзката ключове от чантата си. — Те вече не ти трябват.
Ралица Атанасова, разбира се, не успя да замълчи:
— Елена, ще съжаляваш за това!
— Възможно е — усмихна се Елена Яворова. — Но със сигурност няма да съжалявам в собствения си дом.
Вечерта си наля отново чаша вино. Котката се изтегна доволно до нея, както винаги правеше, когато в апартамента най-после имаше ред.
— Е, какво — каза ѝ Елена, — изглежда, оттук нататък ще живеем без гости.
И в тези думи не прозвуча самота. Прозвуча начало. Истинско, ново, спокойно. Нейно.