Тя беше плътна, истинска тишина — такава, която не звъни в ушите, а сякаш леко покрива стените. Котката предпазливо се измъкна изпод леглото, приближи се и седна до Елена Яворова. Гледаше я с особеното спокойствие на животно, което най-после е разбрало кой всъщност командва в този дом.
Елена Яворова извади чаша, наля си малко вино, отпусна се на дивана и изведнъж усети нещо почти забравено. За пръв път от години това жилище ѝ принадлежеше. Без чужди сенки по ъглите, без натрапчива миризма на чуждо присъствие, без вечното: „У нас така не се прави.“
Мина една седмица. Седем дни спокойствие. Седем вечери без викането: „Елена Яворова, къде са ми чорапите?“ И седем сутрини без бдителния шепот на свекървата: „Кафето е вредно за теб, на твоята възраст…“ Истински рай. Само че Елена Яворова добре усещаше: бурята не беше отминала, а само се преструваше, че се е разсеяла.
И наистина — в неделя, точно около обяд, звънецът проряза тишината. Дълго, тежко, почти заплашително, като камбана за тревога. Елена Яворова погледна през шпионката и се усмихна. На прага стоеше Иван Александров — небръснат, с букет карамфили в ръка. Карамфили! Цветя, с които обикновено не украсяват празници, а обратното на празници.
— Здравей — промълви той, без да вдига очи. — Може ли да поговорим?
— Разбира се — отвърна тя. — Отвън.
— Елена Яворова, хайде да не правим сцени.
— Иван Александров, представлението приключи миналия петък. Артистите се разотидоха. Клоуните също.
Той пристъпи навътре, сякаш проверяваше докъде ще му бъде позволено.
— Мислех си… може би и двамата прекалихме.
— И двамата? — тя леко повдигна вежда. — Аз търпях седем години, а ти наричаш това прекаляване?
Иван Александров остави цветята върху шкафа, сякаш поставяше знак, че територията още му принадлежи.
— Мама се тревожи. Казва, че може би преживяваш някаква криза…
— При мен, Иван Александров, приключи кризата на търпението.
Той кимна, без да знае къде да дене ръцете си.
— Тогава може би… да се върна?
— Не.
— Защо?
— Защото куфарът ти и майка ти вече се намериха. Не им разваляй щастието.
След няколко дни се появи и Ралица Атанасова. Носеше торбичка с мандарини и лице на човек, призован на разпит.
— Елена Яворова, аз, разбира се, всичко разбирам. Работа, умора… Но нали сме семейство.
— Семейство бяхме, Ралица Атанасова, докато не решихте, че моята кухня е вашият почивен дом.
Свекървата започна внимателно да нарежда мандарините на масата, сякаш с цитруси можеше да се поиска прошка.
— Аз само исках Иван Александров да живее на топло. Той не е много оправен.
— На колко години е, припомнете ми? — Елена Яворова извади чаши.
— Мъжете са като деца. На тях им трябва жена, която да…
— …ги храни, да чисти след тях и да им изнася морални лекции? Благодаря, уморих се.
Ралица Атанасова завъртя очи.
— Прекалено горда си. Така не се живее, Елена Яворова. В живота човек трябва да е по-мек.
— А вие сте прекалено убедена, че целият живот е вашата кухня. Аз там повече няма да вляза.
Още същата вечер ѝ се обади леля Анна Живкова, роднина на съпруга ѝ, с глас, натежал от световна скръб.
— Елена Яворова, мила, как можа да постъпиш така с Иван Александров?
— А той с мен постъпваше добре, така ли?
— Мъж е. Те си имат слабости.
— И аз си имам. Например не обичам да ме използват вместо изтривалка.
След разговора Елена Яворова дълго обикаляше из апартамента, от единия край до другия, без да може да се спре.