Елена Яворова го заобиколи, без да му отговори, и хвърли чантата си върху дивана. Дори за гняв вече не ѝ бяха останали сили. Вътре в нея кънтеше само глухо, уморено бучене. Всичко се повтаряше до втръсване — едни и същи разговори, едни и същи обвинения, същото вечно: „Ти нали разбираш“. А тя разбираше само едно — домът ѝ отдавна беше престанал да бъде дом.
На следващата сутрин Елена Яворова едва бе сварила кафето, когато входната врата се отвори рязко. Без звънец. Без почукване. Сякаш хората, които влизаха, имаха пълното право да го правят.
На прага стоеше Ралица Атанасова — стегната като за парад, с пазарска торба в ръка и лице на човек, който вече е спечелил битката, преди тя изобщо да е започнала.
— Елена Яворова, купих пиле! Ще го изпечем у вас. Фурната ти пече чудесно.
Елена вдигна чашата си и попита съвсем спокойно:
— А у вас не може ли?
— При нас е тясно. Тук на всички ще им е удобно. Иван, кажи ѝ и ти!
Иван Александров вече се беше появил на прага на кухнята. Вратовръзката му стоеше накриво, а лицето му изглеждаше така, сякаш предварително се е уморил от разговора.
— Елена Яворова, мама каза…
— Иван — прекъсна го тя и го погледна така, че дори котката разумно се шмугна под леглото, — гости няма да има. Това вече го изяснихме.
Свекървата въздъхна театрално, сякаш току-що бе понесла най-голямата обида в живота си.
— Все едно и също. Аз мисля за семейството, а ти — само за себе си.
— Добре е поне някой да мисли за мен — отвърна тихо Елена Яворова и отпи от кафето си.
До вечерта тя искаше само едно — тишина. Нищо повече. Но още пред входа я чакаха три нагласени жени с букети и торта в ръце.
— Ние сме при Ралица Атанасова! Има празник! — съобщиха те бодро, сякаш всичко беше напълно нормално.
Елена Яворова се качи нагоре, отключи апартамента и застина на място.
Вътре кипеше живот. Смях, мирис на шампанско, купи със салати, Ралица Атанасова в нова рокля, а Иван Александров разливаше напитки по чашите.
— Вие нормални ли сте?! — извика Елена.
— Ти така или иначе се прибираш късно — каза Ралица Атанасова, без дори да мигне. — Решихме направо да се съберем тук.
Елена бавно свали палтото си. Остави чантата. Изправи гръб и огледа всички присъстващи.
— Добре. Сега всички си тръгвате. Празненството приключи.
— Какво си позволяваш? — изсъска Иван Александров.
— Изхвърлям боклука — каза тя и метна сакото му към него. — Започвам с теб.
Ралица Атанасова пребледня.
— Елена Яворова, това е безобразие!
— Не. Това е ред. Всеки си има дом. Вашият не е тук.
Гостите замръзнаха, размениха си смутени погледи и почти веднага започнаха да събират чинии, чанти и букети. След пет минути вратата се затвори и зад последния от тях.
Иван Александров остана в коридора — блед, объркан, сякаш не можеше да повярва, че сцената се случва наистина.
— Ти си полудяла — прошепна той.
— Не, Иван. Просто си върнах собствения дом.
Елена Яворова извади куфара му и го постави пред краката му.
— Събирай си нещата. Още тази вечер.
И за пръв път от много време въздухът в жилището стана лек.
Иван стоеше насред стаята и се оглеждаше така, сякаш очакваше всичко да се окаже кошмар, от който всеки момент ще се събуди. Но куфарът вече беше отворен. В него едно след друго започнаха да потъват дрехи, ризи, дреболии — предмети, които години наред бяха лежали по шкафовете и носеха мириса на стария им живот.
Елена Яворова подреждаше спокойно. Без крясъци. Без обвинения. С изражението на човек, който изхвърля развален продукт от хладилника — неприятно е, но няма друг начин.
След около час всичко утихна. Куфарът изчезна заедно със собственика си, вратата се затвори, а в апартамента най-сетне се настани тишина.