— Свекърва ми внезапно реши, че има право върху къщата, която получих по наследство. Съпругът ми застана на нейна страна. В деня на юбилея ѝ ги изведох и двамата през вратата.
Вечерта беше от онези, в които небето сякаш се смъква ниско над земята като мокро одеяло, а дори котката — това вечно бръмчащо моторче на четири лапи — изведнъж стига до извода, че животът не е чак толкова забавен, мушва се под пледа и започва да се преструва на декоративна възглавница.
Елена Яворова се прибираше от работа с чувството, че отива не у дома, а на втора смяна. Вместо тишина и чаша чай я очакваше вечната обида, облечена в пола и наричаща себе си свекърва, както и съпругът ѝ — човек, при когото недоволството сякаш отдавна беше вписано в личната карта, някъде между фамилията и адреса.
Телефонът звънна с точността на разписание, точно когато тя зави към блока.
Погледна екрана и въздъхна.
— Разбира се… „Ралица Атанасова“. Личният будилник на лошото настроение.
— Елена Яворова, добър вечер, аз съм — чу се гласът на свекърва ѝ, леко дрезгав и уморен, все едно половин ден беше пекла семки край огън. — Нали помниш, че утре имам рожден ден?
— Помня, естествено — отвърна Елена Яворова с равен тон. — Честито предварително.
— Добре тогава. С Иван Александров си помислихме, че ще е по-удобно гостите да се съберат у вас. Просторно е, уютно…
Елена Яворова спря насред тротоара. Снегът изскърца под ботушите ѝ, сякаш подкрепяше безмълвния ѝ протест.
— Не е ли проблем, че утре съм на работа до осем вечерта?
— О, хайде сега, ти си домакинята! Ще се справиш набързо. Списъка с гостите вече го направихме.
„И сигурно и списъкът за пазаруване е готов при вас“ — понечи да каже Елена Яворова, но преглътна думите. Вместо това изрече студено:
— Ралица Атанасова, утре у дома празненство няма да има. Празнувайте си при вас.
От другата страна на линията се настани плътна, лепкава тишина. От онзи вид, след който човек не се съгласява, а просто започва по-внимателно да подбира думите, за да заболи повече.
— Елена Яворова, много си се променила. Една жена трябва да се радва, когато цялото семейство сяда на една маса. А ти все за работата си говориш, за този твой бизнес…
— Когато моят бизнес започне да ви храни, тогава ще го обсъдя — каза тя и прекъсна разговора.
Снегът полепваше по косата ѝ, а настроението ѝ падаше със същата скорост, с която банковата карта олеква след сметките за ток, вода и парно.
Вкъщи Иван Александров вече я чакаше. Изражението му беше като на съдия, който е произнесъл присъдата още преди заседанието да започне.
— Мама каза, че си ѝ говорила грубо — започна той, без дори да ѝ даде време да събуе ботушите си.
— Не. Просто казах „не“. Това не е едно и също.
— Но тя има юбилей! Можеше малко да отстъпиш.
— А жилището е мое — отвърна спокойно Елена Яворова.
Иван Александров изсумтя като чайник, който всеки момент ще кипне.
— Пак ли започваш с това…
— Започна се тогава, когато решихте, че домът ми е столова с обслужване.
Той направи крачка напред и ѝ препречи пътя.
— Защо трябва да усложняваш всичко? Много по-лесно е просто да се съгласиш.
— Разбира се, че е по-лесно. Особено за онези, които нито се подготвят, нито плащат.