съвсем тихо. — Какво значение има кой те е държал.
После стана и излезе към кухнята уж за чайника, който изобщо не беше завирал.
Ивайло си тръгна в понеделник — по-рано, отколкото беше казал. На закуска беше необичайно мълчалив, почукваше с пръсти по плота и дълго гледа през прозореца, преди да промълви:
— Знаеш ли, Наде, аз за друго бях дошъл. Викам си: дъщеря, внук… ще се установя някъде наблизо, ще наема една стаичка, ще водя момчето на училище. Ама като гледам сега — къде да се наместя аз тук? Вие си имате живот, подредили сте си всичко. Пък и аз там съм свикнал вече — хората на пазара ме знаят, поликлиниката ми е наблизо… Ще се прибирам. Имам и работа.
— Разбира се, татко — отвърна Надежда. — Щом имаш работа.
Не го задържа. И най-много се изненада от това колко лесно ѝ се получи.
До гарата пак го закара Пламен — така се случи, че нямаше кой друг. През целия път Ивайло недоволстваше как влаковете вече не били като едно време, как и кондукторките не били същите, как всичко се било променило. На перона, когато вече хвана дръжката на куфара, изведнъж се обърна:
— Ти, Пламене… наглеждай ги тук. Моите.
— Моите ще ги наглеждам — каза Пламен спокойно. — За тях не се тревожи.
Ивайло го изгледа за миг. Дали разбра, дали не — само той си знаеше. После кимна, дръпна куфара и тръгна към вагона. Така си отиват хора, които цял живот са били сигурни, че някой ще ги изпрати.
Същата вечер, в кухнята на Татяна, Надежда дълго седя безмълвна. Въртеше лъжичката в чашата си и гонеше едно чаено листенце, докато накрая попита:
— Мамо… защо мълча през всичките тези години? За него. Аз си го измислих, разбираш ли? Направих си го като герой от книга. А ти нито дума.
Татяна стоеше с гръб до печката и сгъваше една кърпа. Прегъваше я, разтръскваше я и пак започваше отначало.
— Какво да ти кажа? Да хвърля кал по баща ти значеше да я хвърля и по теб. Ти си негова кръв, колкото и да е. Казвах си: ще порасне, сама ще види кое какво е. И ето — порасна. Значи съм направила правилното, като съм мълчала.
Закачи кърпата на кукичката и добави, без да се обръща:
— Помниш ли синята рокля за бала? Мислиш ли, че съм я купила само от заплатата си в автобуса?… Хайде, стига. Няма смисъл сега да броим кой какво е дал.
Надежда остана на стола, а в главата ѝ един след друг започнаха да се нареждат спомени като кадри от стар филм. Четиринайсетгодишна, със свит от болка корем след апендицит, и някой я носи на ръце през тъмния двор към колата; ръцете му миришат на бензин и лекарство. Първият учебен ден — някой стои зад оградата на училищния двор, встрани от всички майки, почти незабележим, и ѝ маха. Родилното, глуха нощ — под прозорците до сутринта свети жълтеникавият фар на позната кола.
Във всеки спомен, във всеки един, някъде отстрани присъстваше чичо Пламен. Като резервна гума в багажника — не я виждаш, докато пътят е равен.
В сряда край гаражите миришеше на нагорещено желязо и тополов пух. Пламен беше стегнал предното колело на вишневото колело в самоделен държач и бавно опъваше спиците. Мартин вече беше успял да се преметне от бордюра и да изкриви каплата — шампион от класа. Колелото се въртеше, а малкият ключ тихо прищракваше.
Надежда дойде пеша и без да звъни. Постоя малко на входа на гаража, където той не можеше да я види, после каза:
— Донесох ти таратор. В буркан е. Още е студен.
— Е, това вече е приказка — отвърна Пламен, без да се обръща. — Остави го на сянка, само да довърша тази капла.
Тя не го остави на сянка. Приближи се и седна до него върху обърната щайга — както някога, като дете, сядаше малко встрани, когато той ремонтираше нещо, уж да не гледа, а всъщност да не изпусне нито едно движение.
Помълчаха. Колелото се въртеше. Ключът щракаше.
— Да държа ли? — попита тя.
— Дръж — каза той и ѝ направи място.
Надежда хвана обръча с две ръце. Така останаха — той стягаше спиците, тя придържаше колелото, а сянката на тополата се плъзгаше напред-назад по бетонния под.
— Тате — каза тя изведнъж, точно в средата на тази тишина. Просто, обикновено, сякаш молеше да ѝ подадат солта на масата. — В събота ще дойдеш ли у нас? Мартин вече не слиза от колелото, все някой трябва да го държи.
Ключът иззвънтя върху бетона.
Пламен се наведе, вдигна го, духна го без причина и го изтри в крачола си. После отговори с равен глас, само малко по-прегракнал, като мотор, който поема нагорнище:
— Ще дойда. Къде ще ходя.
Още малко останаха наведени над колелото. Никой не добави нищо, защото не всяка гайка трябва да се затяга, докато изскърца.
— Само ме е яд… толкова години напразно… — започна Надежда, но не довърши. — Чуваш ли, чичо Пла…
Спря насред думата, махна с ръка и се засмя през сълзите:
— Ето на. Трийсет и три години свиквах по един начин, сега трябва обратно да се уча.
— Не ги жали годините — каза Пламен и завъртя колелото. То тръгна гладко, без да кривне нито веднъж, право като по конец. — Дълъг път излезе, вярно е. Ама, виждаш ли — стигнахме. Нали ти казвах: държа те.