— Или тристаен?
— Жилището е тяхно, с мъжа ѝ — отвърна Пламен. — Двустаен апартамент.
— Аха. А съпругът какъв е?
— Строителен инженер. Занимава се с мостове.
— Инженер значи… Това е добре — одобри Ивайло с такъв тон, сякаш лично той беше подбирал Димитър за зет. — Че аз там, разбираш ли, имам и син. От втората ми жена. Храних го, изучих го, човек го направих — а от него ни вест, ни кост. Жена ми си отиде преди три години, а той… Е, стига, защо те занимавам. Ти си външен човек, не ти е работа да слушаш такива неща.
— Защо пък — каза Пламен спокойно. — Слушам.
— Какво има да му е интересно… Аз, Пламене, съм прост човек: където ми е топло, там ми е и домът. Така съм я карал цял живот и, да ти кажа, не съм живял зле. — Той се подсмихна и затропа с пръсти по вратата. — А сега отивам при дъщеря си. Кръвта, брат, все си казва думата.
Пламен не отвърна. Дланите му стояха върху волана така, както някога го бяха учили на кормуването — на десет и на два. Държеше волана. И себе си държеше. А второто, повярвайте, понякога е много по-трудно.
В събота около масата беше празнично, шумно и тясно. Мартин седеше на челното място като истински рожденик, до него беше Димитър, който все пак бе успял да се прибере за обяда. Надежда непрекъснато прелиташе между кухнята и стаята, Татяна режеше сладкиша и пазеше лице — така, както човек стиска тежка чанта: без дума и с последни сили. Ивайло се беше разположил широко и говореше гладко, красиво, сякаш отдавна бе репетирал.
— Е, хайде — той вдигна чашката си, изправи се и за миг дори изглеждаше по-висок, — за родната кръв! Кръвта, мили мои, не е вода. Колкото и години да минат, колкото и пътища да се извървят, тя пак ще те дръпне и ще те върне към дома. За теб, Мите! Да растеш голям!
— Аз съм Мартин — каза момчето.
— Мартин, да, разбира се, Мартин. Аз така… няма значение. Дръж, мъжки. — Ивайло протегна през масата плик. — Ще си купиш каквото си харесаш. Сега така е прието, нали — с пари. Да не сбърка човек подаръка.
— Благодаря — учтиво отвърна Мартин и остави плика до чинията си, без да го отвори.
— А това е за теб, Наде. — Ивайло тържествено сложи на масата кутия бонбони, вързана с панделка. — Любимите ти. С ядки. Ти от малка си умираше за ядки, помня те — не можехме да те откъснем от тях.
За миг всичко притихна. Надежда се усмихна само с устни.
— Благодаря, татко.
— Ти обичаше ядките, Ивайло — произнесе равномерно Татяна, без да вдигне очи от сладкиша. — На Надежда от петгодишна ѝ пламват бузите от тях. Лекарят още тогава ѝ ги забрани.
— Така ли? — Ивайло изобщо не се смути, само махна с ръка. — Значи съм объркал. Години, памет… Димитър ще ги изяде, той е инженер, на инженерите ядките са им полезни.
И сам се засмя пръв. И най-силно.
Тъкмо тогава Пламен излезе тихомълком. Когато се върна, не беше с празни ръце — водеше велосипед. Вишневочервен, със звънче, с бели капли, от онези, които днес трудно се намират. Панделка нямаше, затова беше омотал кормилото със синя изолирбанд лента — внимателно, навивка до навивка, по негов си начин даже красиво. Мартин го видя и направо не успя да си поеме въздух.
— Дядооо!.. За мен ли е?
— За теб, за кого другиго. Допи ли компота? Щом си го допил, значи е твой. Хайде долу да го пробваме, докато гостите пазят сладкиша.
В двора, по същата пътека между гаражите и тополите, Пламен държеше велосипеда за багажника и тичаше след него — смешно, малко тромаво, както тичат възрастните шофьори, — и повтаряше своето:
— Държа те! Върти педалите, не се обръщай към мен! Държа те!
Гостите гледаха от балкона. Надежда стоеше плътно до парапета, притиснала ръка към гърлото си, и не откъсваше очи от сина си. Той криволичеше, после се изправи, намери равновесие и тръгна — вече сам, а дядо му още тичаше отзад с разперени ръце, за всеки случай.
Когато двамата се върнаха на масата, зачервени и запъхтени, Надежда изведнъж заговори. Тихо, без увод, гледайки право към Ивайло:
— Татко, помниш ли как ме учеше да карам колело? Бях на осем, мисля. Ти ме държеше отзад за багажника, аз пищях от страх, а ти все повтаряше: „Държа те, държа те“… Май това е най-ясният ми спомен от детството.
Ивайло тъкмо се справяше с парче сладкиш. Сдъвка го, преглътна, отпи, попи устните си със салфетка и съвсем добродушно, без никаква задна мисъл, каза:
— Това не съм бил аз, Наде. Аз заминах през деветдесет и първа, ти беше на пет. Какво колело тогава? Сигурно е бил ето… — кимна през масата — твоят Пламен. Ама какво значение има кой те е държал. Важното е, че си тръгнала!
И отново пръв се засмя.
Този път никой не го последва. Чуваше се единствено как Мартин под масата съвсем лекичко пробва с пръст новото звънче. Надежда седеше неестествено изправена и гледаше ръцете си така, сякаш ги вижда за първи път. Най-топлият ѝ спомен за баща ѝ изведнъж се оказа, че не е бил от баща ѝ.
— Точно така — каза тя най-сетне.