но Пламен успя да хване кърпата във въздуха и произнесе съвсем тихо, без укор:
— Не съм ти баща. Това, Наде, си е истина. Аз съм чичо Пламен. И такъв ще си остана. А чичо Пламен може ли да отиде на родителска среща? Имам хубав почерк, ще запиша всичко както трябва.
Тя само изсумтя, обърна се рязко, излезе и тресна вратата след себе си. А той въпреки това отиде на срещата.
Четири години преди онази родителска среща имаше един велосипед. Пламен го купи с парите от първата си по-сериозна допълнителна работа — тъмночервен, с лъскаво звънче и бели капли. Надежда беше на осем. В двора вече всички момичета караха, само тя не можеше: нямаше кой да я научи, майка ѝ от сутрин до вечер беше по линиите. Пламен избута велосипеда навън и каза уж между другото, сякаш предлагаше да излязат за хляб:
— Хайде, ще пробваме. Аз ще те държа.
Тя дълго се дърпаше, гледаше го настрани, мълчеше упорито. Но велосипедът беше толкова хубав — като узряла череша, а звънчето блестеше на слънцето. Накрая се качи. Пламен тичаше след нея, стиснал багажника, и повтаряше:
— Държа те! Върти педалите и не се обръщай! Държа те!
В един момент я пусна. А тя продължи сама. Съвсем сама. Вятърът засвири в ушите ѝ, колелата запяха по асфалта и от чисто, неподправено щастие тя извика така, че целият двор да я чуе:
— Тате, гледай! Гледай, карам!
После сякаш се задави от собствената си дума. Натисна спирачката с двата крака, хвърли велосипеда в тревата и побягна към входа. Цяла седмица не продума на Пламен, все едно той беше откраднал от нея тази дума. Повече никога не я каза. Нито веднъж. А Пламен я помнеше трийсет и две години — както човек помни първия си курс, изминат без чужда ръка на кормилото.
След това животът потече по график, почти без резки завои. Училище, техникум, сватбата на Надежда. Празнуваха в ресторант, както си му е редът — с гости, музика и тамада. В разгара на вечерта един пъргав мъж с папийонка грабна микрофона и бодро обяви:
— А сега думата има бащата на булката!
Настъпи такава тишина, че се чу как някъде звънна вилица в чиния. Надежда, цялата в бяло, се изправи и с равен глас, без злоба, почти служебно каза:
— Аз нямам баща.
И седна обратно.
Тамадата се обърка, музикантите набързо засвириха нещо весело, гостите заговориха по-високо, за да замажат неловкостта. Пламен остана още минута — колкото да не стане прекалено явно — после излезе пред ресторанта. Стоя дълго на стъпалата, човек, който не пуши, с чужда цигара между пръстите, така и незапалена. Там го намери Татяна. Застана до него, хвана го под ръка, а той ѝ каза онези думи, които после щеше да повтаря всеки път, когато му стягаше под лъжичката:
— Не плачи, Танче. Аз съм като резервната гума в багажника. Лежа си кротко, нищо не искам. Но ако нещо стане по пътя — без мен няма как. Булката си знае кого има. А аз и без това знам, че имам нея.
Между другото, за тази сватба Пламен беше отделял пари година и половина — от всяка заплата, от всяка странична работа. Даде ги на Татяна, за да минат като „от нас“. Надежда цял живот остана с убеждението, че сумата е била събрана от майка ѝ.
После се роди Мартин. Димитър, мъжът на Надежда, точно тогава беше заминал по работа на далечен обект и връзка с него нямаше. Цялата нощ под прозорците на родилното стоя старата кола на Пламен, а вътре — самият той, с термос в скута, макар никой да не го беше молил да чака. Той пръв видя Мартин — през стъклото: червен, ревящ, увит като малко вързопче. Медицинската сестра го вдигна към прозореца и извика нещо без звук. Пламен кимаше, усмихваше се глупаво и бършеше предното стъкло с ръкав, макар че по него нямаше нищо.
Когато поотрасна, Мартин сам се залепи за него. Децата не гледат кой какъв е по документи. „Дядо“ — и толкова. В началото Надежда го поправяше:
— Това е чичо Пламен…
Но Мартин беше инат, от тяхната порода. Така си и остана: за внука — „дядо“, за дъщерята — „чичо Пламен“. В един дом, на една маса, а все едно на два различни езика.
В четвъртък Надежда му звънна:
— Чичо Пламен, ще ме спасиш ли? Баща ми пристига в събота в единайсет, а Димитър ще се върне от обекта чак вечерта. Ще го посрещнеш ли? Аз съм затънала в баници и сладки, а Мартин не мога да го оставя сам.
— Какво има да го мислим — отвърна Пламен. — Ще го посрещна. Само как ще го позная?
— Ще ти пратя снимка. Макар че ще го познаеш, той е… забележим.
И наистина го позна веднага, без снимка. По перона вървеше висок побелял мъж със светло сако и куфар на колелца. Движеше се така, както вървят хора, свикнали някой да ги чака. Спря, огледа над главите на тълпата. Пламен се приближи.
— Ивайло? Здравей. Аз съм Пламен. Дойдох за теб. Надежда ме прати.
— А-а — Ивайло го измери от глава до пети бързо, делово, като човек, който оценява стока. — Мъжът на Татяна. Е, здравей, здравей. Добре е направила, че те е пратила.
В колата се настани като у дома си. Дръпна седалката докрай назад, подпря лакът на прозореца и огледа протрития волан.
— Значи шофираш — подхвърли той. — И това е работа. Аз, брат, цял живот съм бил в снабдяването. Главата ме е хранила, не ръцете. Сега уж съм в почивка… Кажи ми, Надежда собствено жилище ли има? Двустаен ли е?