— В събота татко пристига — каза Надежда и остави чайника върху котлона с такъв жест, сякаш не съобщаваше новина, а слагаше точка на разговор.
Неделният обяд тъкмо беше стигнал до компота. Мартин, който досега риташе с крака под масата, изведнъж замря и вдигна очи.
— Кой татко? Нали си имаме дядо Пламен.
— Дядо Пламен си е дядо Пламен — отвърна Надежда. С длан събра трохите от покривката, изсипа ги в чинийката и не погледна никого. — А този е моят баща. Твоят истински дядо. Дядо Ивайло. Живее далече, но сега ще дойде. Тъкмо за рождения ти ден ще пристигне и ще се види с всички наведнъж.
Думата „истински“ падна върху масата като нож, изтърван от рафт. Никой не я хвърли, а сякаш сама се стовари.
Татяна остави вилицата си. Направи го внимателно, но звукът отекна прекалено силно.
— Така значи — проточи тя с онзи глас, с който трийсет години беше обявявала в автобуса: „Предавайте за билет“. — Трийсет и пет години ни вест, ни кост. Издръжката пресъхна още преди да ти паднат млечните зъби, а сега — добре дошъл, идва господинът. На готово.
— Мамо. Не започвай.
— Аз не започвам, Надежда. Даже се чудя дали най-после да не приключа.
Под масата Пламен намери коляното на Татяна и леко го стисна — стига, недей. Не тук. Не пред момчето. После каза уж бодро, сякаш нищо особено не се беше случило:
— Е, какво толкова. Нека дойде човекът. Няма да износи пода, нито ще ни изяде хляба. Марти, у вас водостокът над балкона клокочи, още от последния дъжд го чувам. Хайде да го погледнем, докато е сухо.
Мартин скочи от стола с готовност. С дядо си би се мушнал и в шахта, ако трябва. На балкона Пламен за пред хората подръпна ламаринения улук и почука по стойката. Ръцете му вършеха каквото трябва, ала отвътре нещо го драскаше. Драскаше го една-единствена дума, дребна, от четири букви: „татко“. Идваше таткото. Другият татко. А той, значи, си оставаше точно това: дядо Пламен си е дядо Пламен.
— Дядо — Мартин го дръпна за ръкава, — за рождения ден дали ще ми подарят колело? Мама казва „ще видим“. А аз вече знам, че „ще видим“ значи „не“.
— „Ще видим“ значи точно „ще видим“ — отвърна Пламен. — Ти най-напред си изпий компота. Колелата не возят момчета, които оставят компота си. Такова им е правилото.
Мартин се разсмя и хукна обратно да допива. Пламен остана още малко на балкона и погледна към двора. Между гаражите и тополите двамата с момчето си имаха тяхна си пътечка — равна, без дупки, сякаш нарочно направена за каране. В събота Марти ставаше на десет. Тъкмо навреме.
За да се разбере защо един не млад, иначе весел човек може да усети как го стърже под ребрата само от една дума, трябва да се върнем трийсет и три години назад.
Ивайло напусна Татяна, когато Надежда беше на пет. Хубав мъж беше, спор няма: костюм, вратовръзка, прическа косъм по косъм. Работеше по снабдяването и умееше да говори така, че човек да го слуша със затаен дъх. Една жена в друг град явно го беше слушала прекалено внимателно. При нея и замина. Отначало пращаше пари — колкото веднъж годишно да стигнат за ботушки, — после и тези преводи секнаха. От бащата останаха три снимки и споменът на Надежда: висок, добре облечен, ухаещ на одеколон.
По онова време Татяна беше кондукторка по линия номер четири, а Пламен въртеше волана на същия автобус. Беше я забелязал отдавна — още преди целия този Ивайло, — само че тогава закъсня. Не успя да каже и дума, вече я бяха отвели. А после съдбата направи втори кръг, досущ като автобус на обръщало. Той я гледаше в огледалцето над кабината как работи: не сваляше безбилетните старици, а доплащаше за тях от собствения си джоб. После тези стотинки ѝ ги удържаха от заплатата, но тя пак ги даваше. Именно по тези стотинки Пламен я избра. Не заради плитката, не заради очите — заради дребните пари, които плащаше вместо чужди баби.
Ухажва я дълго и търпеливо, както човек разглобява и сглобява мотор — без бързане, с внимание към всяка дреболия. Татяна се страхуваше. Не толкова за себе си, колкото за дъщеря си. А детето го посрещна като малко вълче. Беше на седем, когато той за първи път прекрачи прага им с торта и с едни карамфили, които по-късно сам щеше да нарича глупави. Надежда се подаде иззад полата на майка си, изгледа го и каза само:
— Махай се.
Той не си тръгна. Но и не нахълта насила. Още тогава разбра най-важното за това дете: на неговата врата не се чука настойчиво; можеш само да оставиш своята отключена. Поправяше им капещите кранове, преместваше рафтове, караше с вехтата си кола картофи от вилата — и никога не се натрапваше. Когато Надежда стана на дванайсет и Татяна легна с висока температура, той отиде вместо нея на родителската среща. У дома обаче момичето вдигна истинска буря: „Ти не си ми баща! Защо ходиш там?!“ Татяна ахна и ръката ѝ сама се вдигна към кухненската кърпа на масата.