— Не — отсече Георги.
Елена се стъписа от този тон. Обикновено той отстъпваше, преглъщаше, мълчеше и тръгваше.
— Ели, не мога. Няма да отида. Днес искам да съм тук — при вас. Не ми се рови в пръстта. Не искам пак да слушам майка ми как всичко правя накриво. Не искам баща ми да въздиша, сякаш от мен мъж не е станал. Просто не искам.
Тя не каза нищо. Само кимна и седна до него. Иван тихо засумтя, притиснат към гърдите ѝ.
В 13:42 пристигна съобщение от леля Надежда, сестрата на майка му:
„Георги, вие съвсем ли изоставихте родителите си? Те вече нямат сили. Не е хубаво така. Майка ти плаче.“
В 14:15 се обади и чичо Александър, братът на баща му:
„Чух, че си се скрил. Нищо, като пораснат твоите деца, ще разбереш.“
В 14:47 телефонът изписа името на братовчед му Димитър. Същият този Димитър, който от седем години принципно не стъпваше на вилата, защото „имал кредит и две работи“, изведнъж бе проявил завидна семейна съвест.
— Какво става с теб, бе, Жоро? — започна той. — Майка ти реве с глас. Баща ти мълчи в слушалката, такова нещо не помня. Я се стегни и иди.
— Димитре, а ти защо не си там?
— Е, аз съм на работа, знаеш как е.
— А според теб аз нямам работа? И нямам две деца, едното от които не спи нощем?
— Добре де, Елена си е вкъщи. Можеше да остане с децата, докато ти отскочиш.
Георги прекъсна разговора. Нямаше сили да обяснява очевидното. Елена го гледаше мълчаливо, притиснала Иван към себе си.
— Знаеш ли кое боли най-много? — каза той, без да откъсва поглед от телефона. — Че за тях аз не съм човек. Аз съм роля. „Син“ значи работна ръка. „Съпруг“ значи човекът, който трябва да носи пари. „Баща“ значи да си винаги на разположение. А аз… понякога искам просто да съм Георги. Уморен Георги. Георги, на когото не му се става, не му се говори и има право да седи пред някакъв глупав сериал, защото няма сили дори да натисне копчето на дистанционното.
Иван заплака. Елена се изправи и започна леко да го полюшва.
— Ще изляза с децата за малко — каза тя тихо. — А ти остани сам. Почини си.
Георги остана в разхвърляния апартамент. От кухнята равномерно бучеше вградената съдомиялна Kuppersbusch IGVS 6506, която се бореше с купчината чинии от закуската. На килима премигваше индикаторът на новия робот-прахосмукачка Dreame L40 ULTRA CE — бяха го взели на изплащане, за да облекчат поне малко ежедневното чистене на Елена с две малки деца.
Количките на Николай бяха пръснати по пода. До дивана, в ъгъла, стоеше празна чаша от чай, която Георги пак бе забравил да занесе в кухнята.
Телефонът отново завибрира. Майка му. Десето обаждане за три часа. Той взе апарата, погледа екрана няколко секунди и натисна „Откажи“.
После отвори семейния чат. Там скандалът вече се бе разгорял. Майка му беше написала:
„Синът ни не дойде да помогне. С баща му сме сами. Няма да засадим картофите, цяла година без картофи ще стоим. Ние сме си виновни, че такъв сме го отгледали.“
Леля Надежда беше сложила сърчице. Братовчедката Виктория бе добавила:
„Георги, трябваше да отидете. На майка ви ѝ е зле.“
Минута по-късно някой от по-далечните роднини се осмели да напише:
„Всеки си има живот. Може човекът наистина да няма сили.“
Отговорът на майка му не закъсня:
„А ние откъде да вземем сили?“
Георги затвори чата, изключи известията, сипа си още чай и усили телевизора. В някакво кулинарно предаване водещият с бодър глас обясняваше как се меси идеалното тесто. Георги гледаше как миксерът се върти равномерно и усещаше вътре в себе си само празнота.
След около час Елена се прибра с Николай, зачервен от вятъра, и с Иван, заспал в количката. Георги още беше на дивана. Телевизорът продължаваше да говори. Чаят беше изстинал.
— Пак ли звъняха? — попита тя, докато събличаше Николай.
— Десет пропуснати. А в чата майка ми вече е обявила, че съм ги оставил да умират между лехите.
Елена седна срещу него и хвана ръцете му.
— Георги, кажи ми честно. Изобщо ще отидеш ли пак при тях някога?
Той мълча дълго. После вдигна очи към нея. Бяха зачервени, подпухнали, умората в тях беше толкова дълбока, че Елена изведнъж се уплаши.
— Не знам — каза най-накрая. — Честно, не знам. Обичам ги. Не искам да боледуват, не искам да им е тежко. Но вече не мога да живея само така, че на тях да им е удобно. Аз нямам почивен ден. Нямам време просто да се разходя с Николай в парка, без през цялото време да мисля, че трябва да мина и през майка ми, защото не съм ходил цели три седмици. А когато отида, какво чувам? Че съм лош син, лош съпруг, лош баща. Че ти не ме храниш, понеже съм отслабнал. Че печеля малко. Че Николай не казва „благодаря“ още от вратата, а бил длъжен. Разбираш ли? Аз не ходя там да си отдъхна. Ходя да работя и да получавам всичко отгоре си.