Елена мълчеше. Самата тя беше престанала да ходи с него още преди година. Не издържаше на погледа на свекърва си — такъв, сякаш пред нея стоеше някаква мързелива жена, която нищо не умее, а едно време жените уж раждали направо на нивата и след това веднага отивали да доят кравите.
По същото време, на около петдесет километра от града, във вилната зона „Брезичка“, Мария Иванова седеше на верандата и плачеше.
Петър Димитров стоеше до портата, пушеше мълчаливо и гледаше някъде встрани. Картофите така и не бяха засадени. Лехите стояха обрасли. Синът им не беше дошъл.
— Не трябваше така — промълви той, без да се обръща към жена си. — Сгрешихме.
— Кое сме сгрешили? — изхлипа Мария Иванова. — Че сме го отгледали ли? Че сме го помолили за помощ?
— Тази градина. Всичките тези години. Той е прав. За какво са ни толкова декари?
— Какво говориш, Петре? Нали ти самият все повтаряше — свое си е…
— Знам какво съм повтарял — въздъхна той. — Бил съм глупак. Цял живот — нашия и неговия — го заровихме в тия лехи. И какво имаме сега? Децата ни не сядат с нас на една маса, внуците почти не ни познават. А картофи на пазара има по лев и нещо килото.
Мария Иванова заплака още по-силно. Жал ѝ беше за самата нея, за мъжа ѝ, за сина им, дори за онези картофи, които така и не бяха влезли в земята.
Мина цяла седмица. Георги нито веднъж не позвъни на майка си. Тя също не го потърси. Между тях се настани тежка, задушлива тишина.
Отначало той чакаше телефонът да иззвъни. После започна да се надява поне на съобщение. Накрая — дори на някаква безсмислена усмивка в семейния чат. Но и това не се случи. Чатът беше онемял.
На втория ден майка му го напусна. Леля Надежда излезе веднага след нея. А братовчедката Виктория писа лично на Елена: „Кажи на Георги, че майка му много се тревожи. Кръвното ѝ е 180. Нека поне да се обади.“
Елена показа съобщението на мъжа си. Георги го прочете, остави телефона настрани и не отговори нищо.
Не мълчеше, защото не ги обичаше. Мълчеше, защото го беше страх пак да чуе онзи леден глас, който го смразяваше по-силно от всяко течение.
Страхуваше се, че ще избухне и ще каже неща, които после няма да може да върне назад. Страхуваше се, че ако сега чуе „ти ни изостави“, нещо вътре в него окончателно ще се пречупи.
На работа стана по-затворен. Колегите забелязваха промяната, но не го разпитваха. Елена го гледаше вечер и все повече се боеше, че мъжът ѝ е на ръба.
Тя опита сама да се свърже със свекърва си, но Мария Иванова не вдигна. Прекъсна обаждането и после не върна телефона. В събота сутринта Николай, който нищо не разбираше от всичко това, попита:
— Тате, ще ходим ли при баба? Там има голяма лейка.
— Не, сине. Днес няма да ходим.
— Защо?
— Защото… баба е заета.
Същата вечер Елена тихо предложи:
— Ами ако след седмица все пак отидем? Просто човешки. Спокойно. Ще вземем торта.
— Каква торта? — Георги дори не се усмихна. — Майка ми ще каже, че не е тази, че пак не съм уцелил пълнежа, че трябвало да е сметанова, а не бисквитена. После ще добави, че не сме дошли от желание, а защото съвестта ни е загризала и сме се домъкнали.
— Не им обръщай внимание.
— Обръщам, Елена. Даже когато не искам, пак ги чувам.
На единадесетия ден от това мълчание Георги все пак набра баща си. Петър Димитров дълго не отговаряше. Накрая прие обаждането, но не каза обичайното си „Ало, сине“.
— Здрасти, татко — започна Георги и усети как устата му пресъхва.
— Здравей — отвърна баща му равно, без топлина.
— Как си?
— Жив съм.
— Кръвното?
— Нормално.
— А мама?
— Майка ти… — Петър Димитров замълча за миг. — Майка ти плаче всеки ден. Кръстът я хвана. Лежи. Но ти не се притеснявай. Ще се оправим. Цял живот сме се оправяли, и сега ще се оправим.
— Не ти се обаждам, за да…
— А за какво тогава? — прекъсна го баща му. — Знаеш ли кое е най-страшното, сине? Не са картофите. За картофите наех хора в понеделник, дойдоха и ги засадиха за един ден. Платих им и приключи. Но ти… ти не дойде не защото те беше жал за картофите. Не дойде, защото се срамуваш от нас. Или защото ти пречим. Избери си кое от двете.
— Татко, не се срамувам от вас. Просто съм уморен.
— Всички сме уморени — отсече Петър Димитров. — Но семейството не се оставя.
— Аз никого не съм оставил!
— А какво направи тогава? — гласът на баща му трепна. — Майка ти плевеше лехите на колене. Сама. Докато аз ходех за лекарства. После ми каза: „Петре, цял живот сме живели за него, а той дори не дойде да помогне.“ Сега твърди, че не иска да говори с теб. А и аз не искам!
— Значи сте решили да ме наказвате?
— Не, сине. Не те наказваме. Ние… — баща му се запъна. — Ние просто се страхуваме, че ако ти се обадим, пак ще кажеш, че си зает — добави той и затвори.
Георги не мигна през цялата нощ. Искаше му се да набере отново баща си или майка си, но разбираше, че така ще изглежда, сякаш признава вина.
Затова реши, че по-разумно е да изчака. Да даде време на родителите си сами да се успокоят.