Истерията го връхлетя точно в мига, когато Иван започна да хленчи гладно преди поредното хранене.
Към девет Елена се прибра с него в спалнята, за да го накърми. Николай остана на килима, нареждаше железницата си и недоволно мърмореше под нос нещо за „сбърканите релси“.
Георги се отпусна в креслото само за минутка и затвори очи. Когато ги отвори, бяха минали два часа. Скочи рязко и за миг всичко пред погледа му се завъртя.
Елена вече беше оправила кухнята, беше сложила Иван в шезлонга и седеше с телефона в ръка.
— Заспал беше — каза тя. — Не исках да те будя.
— По дяволите… Извинявай. Колко е часът?
— Десет и половина.
Телефонът му мълчеше. Това само по себе си беше необичайно. Майка му обикновено звънеше още сутринта — високо, настоятелно, без да оставя място за отказ: „Е, тръгнахте ли вече? Ние с баща ти сме на вилата от час, той всеки момент ще почне картофите, а моите ръце не държат!“
Днес обаче нямаше нито позвъняване, нито съобщение. Георги дори си позволи да въздъхне с надежда: дали пък този път щеше да им се размине? Поръча храна за вкъщи за цялата седмица, за да не се влачи сам до магазина с торби.
После помогна на Елена да прехвърли прането. Смени памперса на Иван, докато тя миеше пода в кухнята, и накрая просто се свлече на дивана. В единайсет и половина телефонът иззвъня. Майка му.
— Здравей, мамо.
— Георги, къде сте? — гласът ѝ беше сух, без поздрав, без встъпление. — Ние с баща ти сме тук от шест сутринта. Лицата ни вече изгоряха на слънцето.
— Мамо, не знаех, че трябва да ходим някъде. Днес няма да идваме.
След думите му настъпи такава пауза, че на Георги му стана неприятно още преди тя да проговори.
— Как така няма да идвате? Картофите чакат. Лехите са буренясали. Миналия петък каза, че днес ще бъдеш цял ден тук.
— Не съм обещавал. Казах, че ще се опитам. На Иван му никнат зъби, с Елена почти не сме спали. Кръвното ѝ играе. Аз тази сутрин едва се изправих. Моля те, наемете някого. Аз ще платя.
Майка му изобщо не прие обясненията. Гласът ѝ започна да набира сила:
— Вие не сте спали? А ние да не би да спим? Баща ти вчера изпи три хапчета за кръвно. Аз кръста не мога да си изправя. А ти си лежиш спокойно там? И тая твоя Елена — все нещо ѝ има. Майчинството не е болест. Аз, като бях с теб вкъщи, и градина копаех, и плевях, и буркани затварях. А тя…
— Не говори така за Елена — прекъсна я Георги и усети как гневът се надига в него. — Тя не е „тая“. Тя е майка на децата ми.
— О, така ли било! — гласът на майка му се изви. — Значи ние трябва да се трепем? За кого го правим според теб? За внуците си! Искаш да ядат домати от магазина, пълни с химия ли? Това ли чувам от сина, когото сме отгледали и изправили на крака? Ако майка си не жалиш, поне баща си пожали. На шейсет и пет е, с високо кръвно и болен гръб!
— Предлагал съм ви да ви нося зеленчуци. Колкото искате. Всеки ден, ако трябва.
— Домашното си е домашно — отсече тя. — Ти син ли си, или какво? Веднъж в годината те молим за помощ! Толкова ли е непосилно?
— Веднъж в годината? От април до октомври съм при вас всяка събота и неделя. Садим, плевим, поливаме, берем. После идва ноември и пак се копае за зимата. И всеки път казвате: „За последно, Георги, догодина ще посадим по-малко.“ А после пак половин декар. Вие двамата не можете да се справите с това количество. За какво ви е толкова? Изяждате най-много една десета. Останалото го раздавате или го хвърляте!
— Ти ли ще ми държиш сметка колко да садя? — гласът ѝ изведнъж стана леден. — Ние си гледаме двора така, както са го гледали старите хора преди нас. Докато сме живи, градина ще има. А ти прави каквото искаш. Само после да не кажеш, че имаш лоши родители.
— Не казвам такова нещо. Казвам само, че днес няма да дойда.
— Няма да дойдеш. Добре тогава.
Тя затвори.
Георги се облегна назад на дивана. Ръцете му трепереха. Не беше изрекъл най-важното — че е изтощен. Че през последните три години е забравил какво значи почивен ден. Че в живота му не е останал нито един ден, в който просто да лежи и да гледа тавана. Че откакто се роди Николай, той вече не беше само син и съпруг, а и баща.
Елена излезе от спалнята с Иван на ръце. Само като видя лицето му, разбра всичко.
— Скарахте ли се?
— Майка ми е бясна. Аз съм предателят на рода. Сега ще започнат обажданията — леля Надежда, чичо Александър, далечните братовчеди… Подготви се.
Елена въздъхна. Тя не мразеше свекърва си, дори дълго време се стараеше да я разбира. Но с всяка година жената ставаше все по-трудна за понасяне, защото не пропускаше да напомни как навремето с мъжа си били помагали на младото семейство и как им дали пари за сватбата.
— Георги — каза Елена тихо, — ами ако все пак отидем за два-три часа? Ще насадим тези картофи и толкова?