Георги се събуди цял час преди алармата да звънне. Отляво, свит на топчица до Елена, тихо сумтеше най-малкият — Иван.
Четири месеца живот, две вече пробили зъбчета и още едно, третото, което упорито не успяваше да разкъса венеца.
Отдясно, разперен като морска звезда, спеше дълбоко по-големият — Николай. На три години и половина, с навика да прави сцени за всичко: от нежелана каша до това, че днешните чорапи били със синя ивица, а не със зелена.
Елена лежеше на самия край на леглото. Беше свила крака, едната ѝ ръка стоеше под главата, а другата висеше надолу.
За последните четири месеца беше отслабнала с петнадесет килограма. Не заради следродилна депресия, а защото просто забравяше да яде.
Георги я целуна по рамото. Тя не помръдна. После внимателно измъкна ръката си, притисната под Иван, и на пръсти излезе от спалнята.
Днес му се полагаше почивка. Напълно заслужена. Единствената за последните дванадесет дни.
Работеше като инженер-проектант във фирма, където спешните задачи се приемаха едва ли не като религия, а работното време нямаше никакво значение.
Понякога графикът беше пет дни работа и два почивка. Друг път — шест към един. А когато проектът „гореше“, ставаше седем към нула.
Цялата финансова тежест беше върху него. Апартаментът — на ипотека. Колата — на лизинг. Сметки, храна, памперси, адаптирано мляко.
Елена получаваше майчинство — дребна сума, която стигаше единствено за нейните лекарства и от време на време за някоя детска дрешка.
Георги стоеше до прозореца, пиеше разтворимо кафе и гледаше сивото небе навън.
„Само днес да не трябваше да ходим никъде“, мина му през ума и веднага се ужаси от собственото си желание. Защото знаеше: събота е, майка му чака.
Половин хектар място във вилната зона „Бреза“, купено още през деветдесетте, за родителите му беше почти свещена територия.
Баща му, Петър Димитров, пенсиониран заводски работник, и майка му, Мария Иванова, бивша счетоводителка, се бяха превърнали в любители фермери.
Но не от онези, които садят малко копър и два корена домати за удоволствие. Не. При тях имаше картофи — цели шест ара.
Имаше лехи с моркови, цвекло, лук, чесън, обикновено зеле, карфиол и броколи. Една оранжерия с краставици. Втора — с домати.
Освен това — храсти касис и цариградско грозде, малини и отделен участък за ягоди. И всичко това постоянно искаше работни ръце.
Когато Георги беше на двайсет, понасяше тези съботни експедиции сравнително мъжки: отиваше, копаеше, плевеше, поливаше и загърляше.
После, след раждането на Николай, започна да ходи по-рядко, но пак ходеше. Опитваше се да се оправдава с умора, ала майка му бързо му затваряше устата:
— Ти си млад, а нашите гърбове вече не са същите. За кого го правим всичко това? За вас! Домашно е, без химия!
Миналата година, когато Елена беше в осмия месец с Иван, Георги вече беше готов да прати всичко по дяволите. И въпреки това отиде да помага.
Защото „картофите се садят в последните почивни дни на май и всички от семейството трябва да са там“.
Пристигна и видя разораното място, чувалите със семенни картофи и родителите си, коленичили на земята, докато ги разпределяха по кофи.
Той копа дупки, садеше, после поливаше. Елена седеше в колата, а Николай спеше в детското столче.
— Сине, защо си се намръщил така? — попита баща му, като избърса потта от зачервения си врат. — Работник от теб кой знае какъв няма да излезе, ама поне ръце имаш.
— Тате, стига с тези картофи — Георги пусна лопатата. — Колко ви трябват за зимата? Три чувала? Ще ви купя и ще ги докарам.
Петър Димитров го изгледа така, сякаш синът му току-що беше предложил да продадат вилата.
— Домашното си е домашно. Купеното от магазина е тъпкано с химия, и на прасе не бих го дал.
— Глупости — промърмори Георги.
Мария Иванова го чу и се приближи. Ръцете ѝ бяха в пръст, лицето — червено от слънцето и усилието.
— Георги, ние цял живот така сме живели, и ти трябва да го правиш. И за Николай е полезно да е на чист въздух.
Тогава Николай беше на две години и половина и ревеше в колата, защото Елена не му беше дала бисквита. Георги си замълча. Сега си мислеше, че не е трябвало.
Същата сутрин той вдигна Николай от леглото, докато Елена кърмеше Иван. Направи яйца на очи и наля сок. Николай веднага започна да мрънка, понеже чинията не била правилната.
— Другата — хленчеше той. — Онази с кръгчетата.
— Ники, това е чиния. Яж.
— Не! С кръгчетата! — гласът му бързо започна да се извисява.
Елена излезе от спалнята с Иван на ръце — бледа, с разрошена коса и уморен поглед.
— Дал си му грешната чиния — каза тя тихо, без укор, само с изтощение.
— А има ли друга?
— Има. Ей там е, синята, със заека.
Георги без дума премести яйцата. Николай се успокои точно за минута, а после забеляза нещо в сока.
След краткото затишие над масата вече се надигаше втората истерия.