— Изобщо не ме интересува кой на кого си връща — отсече Габриела. — Аз плащам наем за този апартамент, не за да го превръщаш в склад за целия си живот. Оправяй се както знаеш. Давам ти един час, но през този праг няма да влезе никой.
— Габи, почакай поне…
— Пет години чаках — каза тя и се отдръпна навътре. — Стига ми толкова чакане.
Вратата хлопна пред лицето му с такъв звук, сякаш някой окончателно беше сложил точка.
Антон Данаилов извади телефона си с треперещи пръсти и набра Полина Христова. Първият сигнал му се стори безкраен. После вторият. После третият.
— Да? — чу се гласът ѝ.
— Поли, прости ми — изхриптя той, а гласът му се пречупи жалко. — Бях пълен глупак. Всичко разбрах. Върни ме обратно, моля те. Сгреших, чуваш ли? Никаква Габриела, никакъв развод. Ще дойда веднага, ще падна на колене, само…
— Антоне — прекъсна го тя спокойно, почти нежно. — В момента стоиш на чуждо стълбище, до стар гардероб, и се молиш да те прибера в жилището, което половин година наричаше тежест. Не ти ли звучи поне малко смешно?
— Не е смешно! — почти изскимтя той. — Ужасно ме е страх! Къде да отида сега?
— Ето това вече е много правилен въпрос — отвърна Полина. — Само че жалко, че ти хрумва чак сега. Трябваше да мислиш по-рано, преди парите на майка ти да се превърнат в куп ламарини на колела.
— Ще върна всичко! Ще работя, ще изкарам пари!
— Антоне, ти вече веднъж щеше да въртиш големи суми — напомни му тя. — И прекрасно помня как приключи това. Има неща, които не се получават повторно, след като ги изгубиш. Като зъбите. Като доверието.
— Полина, моля те…
— Бравата беше сменена днес по обяд — съобщи тя с обикновен тон, сякаш говореше за времето. — Така че ключа не го търси. Вече не отключва нищо. Сбогом, Антоне. И поздрави майка си. Сега двамата имате доста общо — един общ гардероб и един общ проблем с покрива над главата.
Разговорът прекъсна.
Антон остана неподвижен за миг, после се свлече направо върху стъпалото до дивана, който три десетилетия беше стоял в стаята на майка му. Тодорка Живкова го гледаше отгоре, стиснала дръжката на куфара, без да разбира напълно какво се случва.
— Антоне — обади се тя тихо. — А ние сега къде ще идем? Тук на стълбите е студено.
— Не знам — изтръгна се от него. — Сега… сега ще измисля нещо.
Но нищо не идваше в главата му.
Седеше пред заключената врата и пресмяташе наум останките от собствения си живот. Апартаментът на майка му беше продаден. Колата — също, и то почти подарена. „Бизнесът“ се беше спукал като сапунен мехур. Полина беше зад нова брава. Габриела — зад затръшната врата.
— Как стана така… — мърмореше той под нос, люлеейки се леко напред-назад. — Как можах да изпусна всичко? Имах дом. Имах жена. Майка ми беше устроена. Всичко си беше на мястото. А аз… аз, глупакът, какво повече търсех?
— Антоне, с кого говориш? — попита майка му уплашено.
— Със себе си — промълви той, без да маха длани от лицето си. — Друг вече няма.
Отдолу се чуха тежките стъпки на хамалите. Те влачеха обратно към асансьора една от кутиите, защото просто нямаше къде да я внесат.
— Шефе, къде да оставяме нещата? — провикна се единият. — Решавай по-бързо, че имаме още два адреса днес.
— Не знам — простена Антон. — Нищо вече не знам.
— Е, хубава работа — изсумтя хамалинът. — Човек с цял гардероб, а няма къде да се прибере. Тогава ще стоварим останалото тук, на площадката. После сам си го мисли.
Антон не отговори. Само се сви, прегърна коленете си и зашепна без звук, движейки устни като човек, който повтаря заклинание, изгубило силата си:
— Идиот. Какъв идиот съм само. Имах всичко… всичко имах. А аз сам, със собствените си ръце…