— Съвпада, казвам ви — настоя куриерът и отново плъзна поглед по документа. — Гардероб, диван, дванайсет кашона, килими. Всичко е платено предварително.
— Чий гардероб? Чий диван? — гласът на Габриела изтъня от напрежение. — Махнете тези неща от вратата ми веднага!
Без да разбира в какъв абсурд е попаднала, тя трескаво извади телефона и набра Антон Данаилов.
— Антон! — почти извика, щом той вдигна. — Какво става тук? Пред апартамента ми са докарали някакви мебели! Обясни ми веднага!
— Какви мебели? — в гласа му прозвуча искрено недоумение. — Габи, за какво говориш?
— За онези, които са стоварени на площадката пред вратата ми! — вече едва се сдържаше тя. — Някаква стара вехтория, продавен диван, кашони! Питам те какво е това!
— Чакай, не затваряй — каза той припряно. — Сега ще разбера.
И още преди да приключи разговора с нея, Антон започна да набира Полина Христова.
Полина вдигна още на второто позвъняване.
— Да?
— Ти нормална ли си?! — изригна Антон. — Защо си изпратила вещите на майка ми на улица „Езерна“?
— Нарича се организация — отвърна тя спокойно, сякаш обсъждаха доставка на цветя. — Ти се местиш при Габриела, майка ти се мести при теб. Аз само свързах точките. Според мен решението е доста изчистено.
— Каква Габриела, каква организация! — задъха се той. — Това е жилище под наем, там не може да се трупат чужди вещи!
— А при мен, значи, можеше? — тонът ѝ не трепна. — Антон, години наред складираше живота си в чужди домове. Аз просто ти помогнах най-после да събереш всичко на едно място.
— Върни ги обратно!
— Няма — каза Полина почти лениво. — Ти подаде молба за развод, нали помниш? Аз се съгласих. Оказа се, че съм изненадващо отстъпчива жена, когато престанат да ме използват като изтривалка пред прага.
— Размислих! — изтърси той. — Чуваш ли ме? Не искам развод! Сбърках, избухнах, не трябваше така!
— Колко жалко — отвърна тя сухо. — Защото аз не съм избухвала. Аз премислих всичко внимателно, до последната подробност.
Докато Антон прескачаше от един разговор към друг, пред блока на улица „Езерна“ спря малък градски микробус. От него, подпирайки се предпазливо на дръжката, слезе Тодорка Живкова с голяма пътна чанта в ръка.
— Добър ден, миличка — обърна се тя към обърканата Габриела, като явно я взе за любезна съседка. — Да знаеш случайно къде тук живее Антон? Жена му ми каза, че отсега нататък ще остана при него.
— Антон? — лицето на Габриела пребледня. — При мен? Тук?
— Ами да — закима Тодорка Живкова. — Я гледай, и гардеробчето ми са докарали. И диванчето ми. Значи всичко е наред, тук ще се настанявам.
— Никой няма да се настанява тук! — Габриела рязко се обърна към хамалите. — Забранявам да внасяте това в апартамента! Чувате ли? Изнесете го веднага, не е мое!
— Госпожо — отвърна един от мъжете невъзмутимо, — на нас ни е платено да го докараме и ние го докарахме. Ако искате, да стои на стълбите, ако искате — пред входа. Назад няма да го караме, такава поръчка нямаме.
— Антон! — изкрещя Габриела в телефона. — Майка ти е тук! С чанта! Стои пред вратата ми до собствения си гардероб! Ти изобщо разбираш ли какво се случва?
Антон пристигна след половин час — плувнал в пот, с разтреперани ръце и поглед на човек, който е тичал не само по улиците, а и през целия си провален живот. На площадката го посрещна гледка, от която му причерня: огромен гардероб, стар диван, натрупани кашони, обърканата му майка, седнала върху куфар, и Габриела, чието лице вече не пазеше и следа от предишната нежност.
— Това ли беше обещанието ти? — попита тя през зъби, гледайки го с ледена ярост. — Щеше да ми дадеш нов, красив, отделен живот. А ми довлече продавен диван и родата си?
— Габи, ще ти обясня всичко — заекна Антон. — Това е Полина, тя го направи нарочно, тя ми отмъщава.