— Ти…
— Имам особен усет към лица и адреси — Полина Христова леко повдигна рамене. — Професионално изкривяване, ако трябва да го наречем някак.
— Не е точно така — изстреля Антон Данаилов прекалено бързо.
— Антоне — тя се засмя тихо, почти нежно. — Когато един мъж произнесе „не е точно така“, това винаги означава именно онова, което жената вече си е помислила. Закон е. Като земното притегляне.
Скандалът не избухна веднага. Първата вечер мина в тежко мълчание. Втората вече беше напоена с яд. Едва на третата преструвките се срутиха — като мазилка от стар таван.
— Да, има я Габриела! — изрева Антон Данаилов. — И какво от това? Доволна ли си? Ето ти признанието, което толкова искаше!
— Получих го — отвърна Полина Христова, без да повиши тон. — Благодаря за откровеността. Поне в едно нещо днес си честен.
— Тя не ми опява всеки ден за жилище и за детска стая!
— Разбира се — кимна Полина. — Няма и защо да ти опява. Тя собствено жилище няма, освен онова под наем.
— Ти… ти просто ѝ завиждаш!
— На какво точно, Антоне? — тя наклони глава. — Че бившата ми колежка топли моето законно място? Признавам, доста странен повод за завист.
— Знаеш ли какво… — той започна да диша тежко, ноздрите му се разшириха. — Подавам молба за развод. Чуваш ли ме? Писна ми! От забележките ти, от книгите ти, от това жилище — от всичко!
— Щом подаваш за развод, чудесно. Тогава си прибери и майка си. От този момент тя ми е чужд човек.
— Какво?
— Чу ме много добре — Полина Христова най-сетне се изправи. — Развод значи развод. Само без половинчати решения. Като си тръгваш, тръгвай целият — заедно с целия си багаж.
— Защо ми е това? Нямаш право!
— Напротив, имам — усмихна се тя почти ласкаво. — За разлика от теб аз изпълнявам онова, което казвам. Между другото, „обещавам“ и „правя“ са различни глаголи.
Антон Данаилов излезе, тръшвайки вратата, напълно уверен, че след седмица ще се върне и всичко ще бъде изгладено. Той винаги се връщаше. Полина винаги прощаваше. Така беше устроен редът им и той не виждаше причина този ред да се променя.
Позвъни на сестра си.
— Илиана, здрасти. Слушай, този месец майка ще отиде при Полина, както се бяхме разбрали. Качи я на маршрутка, аз ще я посрещна.
— Антоне, нали се развеждаш с Полина — предпазливо каза Илиана Ангелова. — Каква Полина сега?
— Ще се сдобрим. Не ни е за първи път. Направи каквото ти казвам.
— Добре… ти си знаеш.
Само че той изобщо нищо не знаеше. Защото още същата сутрин Полина Христова беше набрала номера на фирма за пренасяне на мебели и бе продиктувала два адреса — откъде да се вземе и къде да се остави.
— Ще изнесете всичко от най-отдалечената стая — каза тя в слушалката. — Гардероб, диван, шкафчета, кашони, килими. Всичко, което не е мое. Ще го закарате на улица „Езерна“. Адреса ще ви изпратя.
— Разбрано — отвърна мъжки глас. — До два часа ще сме приключили.
— Приключвайте. Само внимавайте с гардероба. Старичък е — също като собственика си.
В онзи ден Габриела Лъвова си беше у дома. Бършеше огледалото и си тананикаше някаква лека мелодия, без да подозира, че малкият ѝ уютен свят след минути ще се пропука по всички шевове.
Звънецът иззвъня. На прага стояха двама яки мъже, а зад гърбовете им се очертаваше тъмната масивна сянка на огромен гардероб.
— Добър ден — каза единият. — Доставка. Къде да внасяме?
— Каква доставка? — обърка се Габриела. — Аз нищо не съм поръчвала.
— Адресът е ваш, поръчката е платена — момчето погледна листа в ръката си. — Улица „Езерна“ — всичко съвпада.