— Антон Данаилов, не искам от теб чудеса — Полина Христова остави книгата върху масата. — Искам само да бъдеш откровен. Една-единствена честност, дребна като грахово зърно.
— Пак започваш старата песен — промърмори той, без да вдига очи от някакво списание. — Още от сутринта си навила тази плоча.
— Аз ли съм я навила? — усмихна се тя. — Между другото, цяла година не съм я пускала. Можеш да го броиш като отпуск от моите въпроси.
— Жалко, че го прекъсна.
Полина Христова се настани срещу него и подпря бузата си с длан.
— Антон Данаилов, хайде да поговорим нормално. Сестра ти се обади. Каза, че пак било мой ред.
— И какво от това? — най-сетне той остави списанието. — Ще поживее при нас. Каква трагедия има? Майка ми е все пак.
— Майката е твоя, жилището е мое — отвърна тя спокойно. — Забелязваш ли колко любопитно се разминават пътищата ни?
— Пак ли започваш с апартамента! — гласът му се изостри. — Все едно и също: мой, мой. Човек ще си помисли, че ти прося някой ъгъл.
— А не е ли така?
Той млъкна и се нацупи като хлапе, на което са му взели бонбона. Полина Христова отлично познаваше този негов номер — да издуе бузи, да засумти и да се престори на незаслужено обидена невинност.
— Антон Данаилов — продължи тя по-тихо, — спомняш ли си какво ми обеща, когато майка ти продаде онзи апартамент?
— Какво пък съм обещавал?
— Че по-голямата част от парите ще отидат за нас. За по-широко жилище. Аз си представях тристаен дом. Представях си детска стая, ако можеш да повярваш.
— Е, обстоятелствата… — той извърна поглед. — Животът е такъв, нали знаеш. Кроиш едно, получава се друго.
— Получи се кола и твоят велик бизнес възход — изсумтя тя. — Помниш ли как обикаляше из стаите и обясняваше, че ще въртиш милиони?
— Поне опитах! — удари той с длан по коляното си. — За разлика от други, не седях със скръстени ръце!
— Опита — съгласи се Полина Христова. — Парите на майка ти изчезнаха като дим, колата замина при нов собственик за половината от цената, а мечтата за детска стая си остана само мечта.
— Не намесвай майка ми!
— Ти я намесваш — отбеляза тя. — На всеки шест месеца. С точност по график.
Тодорка Живкова живееше в кръг: половин година при дъщеря си, половин година при сина си. Така беше решил някога Антон Данаилов и така механизмът продължаваше да работи — като махало на стар часовник, което никой не се бе сетил да спре.
— Антон Данаилов, аз не съм против майка ти — каза Полина Христова, докато наливаше чай, а парата се вдигаше на равна струя. — Против съм лъжата. Това са две съвсем различни неща, съгласи се.
— Просто не я обичаш.
— Уважавам я — поправи го тя. — Но теб вече не успявам да разбера. Между другото, това са различни глаголи.
— Много умна стана, а? — присви очи той. — От твоите книги ли се научи?
— Нещастието рядко идва само, обикновено води цялата си рода — усмихна се тя. — Виждаш ли, справям се и без книгите.
— Ето, пак се правиш на остроумна — той стана и закрачи из кухнята. — А все някъде трябва да живеем.
— Да живеем? — Полина Христова повдигна вежда. — Ти постоянно казваш „ние“, сякаш тази дума има основи под себе си.
— А няма ли?
— Нека проверим — тя прибра ръце в скута си. — Кажи ми честно само едно нещо и цял месец няма да те закачам. Коя е Габриела Лъвова?
Той застина. За частица от секундата лицето му заприлича на втвърдено желе.
— Коя пък е тази?
— Същата, с която някога седяхме на съседни маси — изрече Полина Христова спокойно. — Онази, която живее под наем в малко жилище на улица „Езерна“. Вече пета година, доколкото знам.