Като всички хора.
— Тя е свикнала с нашите — възрази той. — Все повтаря, че купешките нямали вкус.
— Димитре — за първи път от много години го назовах така, с този глас, — Снежана не е работила на това място нито един ден. За седем години не дойде и веднъж да помогне. Обажда се само наесен, за да попита кога да вземе чувалите.
Той не каза нищо. Видях как цялото му тяло се стегна. Не беше ядосан — просто не проумяваше. В неговия подреден свят аз току-що бях изтръгнала нещо важно, някаква греда, върху която се крепеше цялата му семейна представа. Той беше човекът, длъжен да осигури храна на сестра си. Беше обещал на родителите си, преди да си отидат, че ще се грижи за по-малката. Сега беше на седемдесет и три и още влачеше това обещание на гърба си. Разбирах неговата истина. Само че и аз имах своя.
Седнах до него на стъпалото.
— Забелязвал ли си някога как вечер ръцете ми се подуват? — попитах тихо.
Той мълчеше.
— На шейсет и една съм. Двайсет и осем от тези години съм прекарала с теб. А през последните седем намразих май. Представяш ли си? Започнах да се страхувам от пролетта. Всеки април ме хващаше безсъние, защото знаех какво следва: пак нивата, пак дупките, пак болките в кръста и коленете, пак твоето „трябва да го направим“, което всъщност значеше „ти трябва да го направиш“.
Тогава той вдигна глава.
— Защо не ми го каза по-рано?
— Казвах ти. Два пъти. Ти не ме чу.
Забелязах, че пръстите му са се впили в ръба на стъпалото. Не от старост, а от напрежение. Погледът му беше прикован в лехите ми — към младите божури с тъмночервените им кълнове, към внимателно оформените пръстени пръст около флоксовете, към гладката ивица, вече посипана с пясък, където щеше да поникне тревата. Гледаше и мълчеше. И тогава разбрах: виждаше го за първи път. Не цветята сами по себе си, а последицата от моя избор. За първи път на тази земя бях направила нещо не защото той го беше наредил, а защото аз самата го бях пожелала.
Следващата седмица мина почти без думи. Разговаряхме рядко. Той засаждаше останалите картофи на десетте ара, а аз се занимавах с цветната градина и тревата. Обядвахме отделно: той вътре в къщата, аз на верандата. Никога не беше ставало така. Преди се карахме за загоряла тенджера или за забравен кран, но това мълчание беше различно. Не беше сърдитост. По-скоро двамата се учехме отново един на друг. Той свикваше с мисълта, че вече не съм придатък към зеленчуковата градина.
Снежана Витошкиа се обади в средата на юни. Бях сама на вилата, мъжът ми беше заминал до града на лекар. Телефонът завибрира върху перваза и аз вдигнах.
— Я ми обясни какво става при вас — гласът ѝ прозвуча остро, без поздрав. — Митко каза, че сте засадили наполовина по-малко.
— Така е казал, защото е вярно — отвърнах. — Тази година засадихме по-малко.
— А аз как ще изкарам зимата? Моите запаси са празни.
Пред очите ми изплуваха тефтерът, калкулаторът и онези четиристотин килограма.
— Снежана, можеш да си купиш картофи от пазара. Сега е лято, а до есента цената ще падне.
— Не са същите. Вашите са домашни, без химии.
— Снежана, аз повече не мога. Здравето ми не издържа.
Тя замълча. Очаквах да заговори за дълг, за семейство, за покойните родители. Но каза друго:
— Ти винаги си си гледала своето. Митко го разбирам — мек е, жали те, а ти се възползваш.
Не ѝ отговорих. Просто прекъснах разговора. Не защото се засегнах, а защото вече не исках да хабя думи. Всичко, което трябваше да кажа, го бях казала — с цветята, с тревата, със собствените си ръце, които сега боляха по-малко.
Към края на юни цветната ми градина се събуди истински. Най-напред разцъфнаха божурите — едри, бяло-розови, с тежки глави, които след дъжд се навеждаха към земята. Привързвах ги към колчета и усещах нещо, което никога преди не бях изпитвала на вилата: спокойствие. Сутрин излизах на прага с чаша чай, настанявах се в стария плетен стол, който дотогава събираше прах на тавана, и просто гледах. Земните пчели бръмчаха във флоксовете, тревата се беше вдигнала като равен зелен килим, а лилиумите протягаха оранжевите си стрели нагоре. И тогава в съзнанието ми остана само една дума: това.