Извадих калкулатора и стария тефтер на квадратчета, в който от години отбелязвах всички разходи около вилата. Отляво написах имената на онези, на които всяка есен давахме картофи, а отдясно сложих приблизителните килограми. Когато събрах числата, излезе, че всяка година отглеждам почти четиристотин килограма за чужди хора. За хора, които нито веднъж не бяха дошли да помогнат при плевенето. Дори едно „благодаря“ по телефона казваха само когато се сетят. Снежана Витошкиа можеше да звънне и съвсем спокойно да подхвърли: „Тази година картофите ви са дребнички, миналата бяха по-хубави.“ Аз мълчах в слушалката, защото мъжът ми стоеше до мен и ме гледаше с онзи поглед, който означаваше: „Да не си посмяла да отговориш рязко.“
И ето че през април отново погледнах този тефтер и изведнъж ми стана ясно — повече не мога. Не защото съм се обидила или съм решила да правя напук. Просто тялото ми вече отказваше. Кръстът ми не се изправяше, ръцете ме боляха, кръвното ту падаше, ту скачаше. На шейсет и една години съм. От три години съм пенсионерка, а всъщност не бях почивала нито едно лято. Нашата вила не беше място за отдих, а двайсет ара каторга, оградени с телена мрежа. Дори рози никога не бях засаждала, защото мъжът ми смяташе, че цветята са безсмислено прахосване на земя.
До средата на април решението вече беше узряло в главата ми. Не попитах никого за мнение. И без това съветниците около мен бяха точно двама — мъжът ми и сестра му, а какво щяха да кажат, го знаех предварително. Затова просто се обадих в местен разсадник, който държеше семейство от съседното село, и поръчах многогодишни растения: флокс, божури, хости, хемерокалиси, астилбе — все такива, които не искат всяка пролет да се прекопават и могат да си растат на едно място по десетина години. Момичето отсреща се представи като Ралица Колева и ме попита колко броя ми трябват. Когато казах четирийсет корена, тя замълча за миг, после внимателно попита: „Разсадник ли ще правите?“ А аз отвърнах: „Не. Започвам да засаждам собствения си живот.“
Най-трудното тепърва предстоеше — да докарам всичко това на вилата така, че мъжът ми да не разбере преди време. В края на април той замина за три дни при брат си в общинското градче, уж да му помага да ремонтират стъпалата пред къщата. Аз използвах случая и помолих съседа ни по вила, Любомир Данаилов, да ми помогне с разтоварването. С него от време на време си разменяхме по някоя дума през оградата. Любомир беше мълчалив човек, бивш шофьор на автобус, а след пенсионирането си припечелваше с превози. Имаше стара покрита баничарка. Платих му за курса и в един ден докарахме всички четирийсет саксии с многогодишни цветя. Свалихме ги зад старата оранжерия, аз ги покрих с агривело и затиснах краищата с тухли. Отстрани изглеждаше като купчина строителни отпадъци.
Оставаше най-важното — земята. Десет ара бяха отделени за ранните картофи. Още наесен бяха минати с мотокултиватора и браздите бяха презимували равни като по конец. По плана на мъжа ми в първите дни на май трябваше да започнем саденето. Аз отидох на вилата сама, като казах, че искам предварително да подготвя лехите за зелените подправки. За три дни прекопах половината картофено поле. Сама. С лопата. После ръцете ми трепереха два дни, но успях. На освободеното място оформих четири големи цветни лехи, по краищата вкопах стари тухли, останали от съборената печка, и засадих многогодишните растения. Между тях разпръснах семена за тревна площ и внимателно заравних всичко с греблото.
Когато мъжът ми се върна, аз го посрещнах в двора с лейка в ръка. Той слезе от колата, огледа полето и застина. Цяла минута не каза нищо. После попита съвсем тихо:
— А картофите къде са?
Избърсах ръце в старата работна куртка, която висеше на парапета пред входа.
— Картофи ще има на десет ара. За нас ще стигнат, даже ще останат.
— А това тук какво е? — посочи той към новите ми лехи.
— Цветна градина. И трева.
Той седна на стъпалото пред къщата. Не се строполи, не повиши глас — просто седна като човек, на когото изведнъж са му свършили силите. Уплаших се. За двайсет и осем години брак никога не го бях виждала така. Обикновено беше шумен, припрян, махаше с ръце, разпореждаше се, командваше. А сега сякаш някой беше изпуснал въздуха от него.
— Разбираш ли, че за Снежана ще остане по-малко? — попита той.
— Разбирам — казах аз. — Снежана може да си купи картофи от магазина.