Купих двайсет пакетчета със семена за цветя от строителния хипермаркет. Не избирах внимателно — просто загребах от щанда каквото ми попадне: тагетес, цинии, лаватера, латинка. Едва когато стигнах до касата, ме прониза странното усещане, че нещо в живота ми окончателно се е пречупило. Дотогава никога не бях вземала цветя за вилата.
Винаги беше само картофи — по трийсет килограма семенни клубени. Само арпаджик с кофи. Само тиквички и тикви, които после пак не издържаха в мазето и още през октомври започваха да гният. А сега стоях с пъстрите пакетчета в ръце и касиерката, жена горе-долу на моята възраст, ме попита:
— Голям ли е дворът?
Кимнах.
— Двайсет ара.
Тя подсвирна тихо и добави, че ако смятам да направя мястото както трябва, ще ми трябва и тревна смес за морава. Върнах се между рафтовете и взех петкилограмов чувал с райграс.
После седях в колата — стария седан, който с мъжа ми бяхме купили още преди той да се пенсионира — сигурно десет минути, без да запаля двигателя. Гледах белите пакетчета, разпилени по седалката до мен, сякаш не бяха семена, а доказателство за някакво мое закъсняло неподчинение.
Беше началото на май. Въздухът вече се беше стоплил, асфалтът на паркинга миришеше на прах и нагрята гума, а аз ясно знаех какво ще стане след три дни. Мъжът ми пак щеше да започне да товари в багажника кофи, лопати и мотики. Както всяка година. Защото в неговите представи вилата не беше място за почивка, а продоволствен склад за цялата му рода.
Почти трийсет години работих като икономист в общинския отдел по жилищно-комунални дейности. Сметки, актове, отчети, задължения, таблици. От кабинета си успявах да си почина на двора само първите две години след покупката на имота. После започна друго: Димитър Калинов реши, че щом има земя, значи е длъжен да храни всички.
Сестра му и мъжът ѝ, братовчед му, племенниците, дори някакви далечни роднини от общинското градче, които бях виждала най-много два пъти през живота си — всички наесен получаваха чували с картофи, щайги с лук и буркани с туршии. А аз вече не издържах.
След цяла работна седмица, в петък вечер, тръгвахме към вилата и до неделя по здрач почти не изправях гръб. Плевене, загърляне, поливане с маркуч, който постоянно се усукваше, борба с картофения бръмбар, събиране на ларви на ръка, защото мъжът ми не вярваше на препаратите. Лягах си с пулсираща болка в кръста, а в понеделник едва се измъквах от леглото, все едно съм изкарала две смени една след друга.
Димитър Калинов никога не ми е казвал, че работя зле. Просто натоварваше отгледаното и го разкарваше по роднините, сякаш това се подразбираше.
— Имаме земя, трябва да споделяме — повтаряше той с тон, в който нямаше и сянка от съмнение.
Беше израснал на село, в многолюдно семейство, където общата градина е изхранвала всички, и наистина вярваше, че постъпва правилно.
Не беше стиснат човек. Напротив — щедър беше. Само че тази щедрост кой знае защо винаги минаваше през моя гръбнак. Два пъти се опитах да говоря с него за това. Първия път махна с ръка:
— Полезно ти е да си на въздух.
Втория път се засегна:
— Ти против семейството ми ли си?
И аз млъкнах. За дълго. За цели седем години.
Тази пролет промяната не дойде изведнъж. Просто през март артритът ми се обади по-силно от обикновено — ставите на пръстите ми до вечерта се подуваха толкова, че не можех да закопчая ципа на ботушите си. Лекарката в поликлиниката каза:
— Трябва да намалите натоварването. Фината моторика вече страда.
Кимнах, а в главата ми веднага изплува какво значи това за мен: да сортирам картофените клубени преди садене, да ги режа на очи, да ги пускам един по един в ямките.
Само засаждането отнемаше четири дни. Две хиляди ямки. Бях ги броила. Аз по принцип обичам да смятам. Двайсет ара двор, от които осемнайсет — картофи. Десет ара ранни, осем — късни. В нормална година реколтата стигаше около шестстотин килограма. От тях двеста и петдесет отиваха при сестрата на мъжа ми, Снежана Витошкиа. Още сто и двайсет — при брат му в общинското градче. Седемдесет — при племенницата за зимата. Каквото останеше, слизаше в мазето, а после го ядяхме до февруари, докато последните картофи не започнеха да покълват.
В края на март седнах на кухненската маса.