— Ти ли стоиш зад това?!
— И на теб добър ден, Борис — отвърна Александър с равен глас, без да пуска дръжката. — Ясмина Родопскиа спи. Ако обичаш, по-тихо.
— Пет пари не давам за твоята Ясмина! — изрева Борис Асенов така, че слюнка пръсна по прага. — Давай парите, счетоводителю! Още кротко ти говоря!
— Кротко е, когато човек връща взетото — каза Александър. — А ти, драги, дори от приличие не си се сетил за лихва.
Борис издаде глухо ръмжене и се хвърли напред с разперени ръце. Целият му гняв, алчност и засегната гордост се изляха в този тромав скок. Беше убеден, че ще помете сухия, спокоен Александър заедно с вратата.
Само че в последния миг Александър отстъпи половин крачка назад и с кратко, точно движение затръшна вратата пред лицето му. После я подпря с рамо, сякаш просто затваряше папка с важни документи.
Борис нямаше време да спре. Набрал инерция с цялата си тежка отпусната маса, той се заби челно в затвореното крило. Ударът прозвуча тъпо и плътно, като чувал с мокър пясък, стоварен на пода. Носът му изпука, устната се сцепи и по брадичката веднага се плъзна тъмна кървава следа.
Болката и изненадата го отхвърлиха назад като гумена топка. Размаха ръце, опитвайки се да се задържи във въздуха, но се блъсна заднишком в кашон, оставен от някого на площадката. Седна тежко върху него, после се килна настрани. Чу се предателско пращене — панталонът му се разпори по шева от колана почти до коляното и откри застояли боксерки на точки, както и мек, увиснал корем, изтърколил се изпод надигналата се тениска.
За няколко секунди Борис лежа неподвижно, втренчен в тавана. Дишаше шумно през уста и размазваше кръвта по бузата си. Цялата му нападателна ярост се изпари наведнъж, оставяйки след себе си само жалко, объркано сумтене. Опита да се надигне, подхлъзна се на собствената си ръка и отново се строполи, този път стискайки срамно разпадащия се панталон.
Вратата се открехна съвсем малко. Александър надникна навън със същото непоклатимо спокойствие.
— Борис — каза той меко, почти наставнически. — Вратата наистина е здрава. Но, между нас казано, проблемът не е във вратата. Проблемът е, че човек не бива да се блъска с глава в нея, особено ако главата още може да му потрябва. Ето. — Подаде му от антрето хартиена кърпа. — Притисни носа. И ако можеш, малко и самолюбието.
Борис пое кърпата с треперещи пръсти. Засумтя, подсмръкна, после сякаш изведнъж спадна. Седна на пода в коридора, придържайки панталона си с едната ръка, и замълча.
Тръгна си след малко — прегърбен, стиснал разпрания плат, мърморейки нещо неразбираемо под нос. Повече не се появи.
Къщата Борис Асенов все пак продаде. Взе си малък едностаен апартамент в града и обеща, че „полека-лека“ ще започне да връща. Разбира се, не върна и един лев. Мария Живкова остана с кредита, който двамата с Александър изплащаха мълчаливо, със стиснати зъби, от всяка заплата.
Връзката с майка ѝ и брат ѝ постепенно се стопи до нищо. Албена Стоянова се обади няколко пъти, но разговорите увисваха неловко. Оказа се, че извън темата за парите почти няма какво да си кажат. Борис изобщо не звънеше. Може би го беше срам. А може би просто беше разбрал, че кладенецът е пресъхнал.
Една вечер, докато Мария приспиваше Ясмина Родопскиа, детето отвори очи и попита тихичко:
— Мамо, защо баба Албена вече не идва при нас?
Мария замълча за миг. Търсеше думи, които да не наранят.
— Баба живее далече, слънчице. Трудно ѝ е да пътува.
Ясмина кимна сънено и затвори очи. Повярва. Децата вярват на възрастните — понякога това е тяхната благословия, а понякога най-голямата им беззащитност.
В кухнята Александър миеше чиниите. Мария влезе, застана до него, а той без думи ѝ подаде кърпа, за да ги подсушава. Останаха така рамо до рамо — мълчаливи, всеки потънал в своите мисли.
— Прости ми — каза тя най-накрая. — Ти видя всичко още от самото начало. А аз се запънах като… като брат ми в твоята врата.
Александър се усмихна накриво.
— Силно сравнение. Но за щастие ти не връхлиташ вратите с глава.
— Сърдиш ли ми се?
— На теб? Никога. На кредита — малко. Но кредитът има край, а ти за мен нямаш. — Той я прегърна през раменете. — Ще го изплатим. Няма да се загубим. Знаеш ли, дори съм благодарен, че стана така. Сега поне знаем със сигурност кои са нашите хора. Момиченцето зад стената. Ти. И аз.
Мария скри лице в рамото му и изведнъж усети нещо, което отдавна не беше усещала: пукнатината, прокарала се през дома им през последната година, беше спряла да се разширява. И бавно, почти незабележимо, започваше да зараства.
От другата стая Ясмина въздъхна насън. На котлона чайникът изстиваше тихо. Обикновена вечер, обикновени звуци — но този път в тях отново имаше въздух.