Елена слезе от таксито и за миг остана неподвижна пред входа на блока, в който живееха родителите ѝ. Телефонът ѝ лежеше в чантата с изгаснал екран, а в шкафчето на нощното им шкафче в квартирата под наем вече трета седмица стояха захвърлени ключовете от Солариса. Тя не беше ги докосвала от онази вечер, когато Мартин взе и двата комплекта и ги занесе на майка си.
Вратата отвори баща ѝ — Стоян Петров. Поздрави я кратко, после веднага погледна зад гърба ѝ, към празното стълбище.
— Къде е колата?
Мартин, който се качваше след нея с торба портокали в ръка, пристъпи напред и застана почти пред жена си, сякаш да я прикрие с рамо. Усмивката му беше широка, дори тържествуваща.
— Ами тя вече е колата на мама! — изсмя се той и разпери ръце, като човек, който обявява шега.
Елена остана безмълвна и не вдигна очи.
Стоян Петров премести поглед към зет си и дълго, много дълго го гледа. После се отдръпна и кимна към коридора.
— Влизайте.
Мартин първи се настани в кухнята. Свали якето си, метна го на облегалката на един стол и веднага посегна към салатата на масата. Елена седна срещу него, сложи ръце в скута си и се загледа в бродираната покривка.
Майка ѝ, Радка Василева, излезе от кухнята с тенджера картофи. Остави я на масата и се върна обратно, без да поздрави. Дори не погледна към зет си.
Мартин си сипваше храна и говореше, без да откъсва очи от чинията.
— Вчера с мама ходихме до вилата, трябваше да закараме новия диван. Страхотна кола, много побира. Мама кара като професионалист, честно, не го очаквах. Минахме и през склада, взехме една партида. На връщане едната гума поспадна, а тя сама спря на компресора, дори мен не ме повика.
Говореше и дъвчеше едновременно. Радка Василева сложи чайника на масата и седна до прозореца, без да поглежда гостите.
Стоян Петров стана, отиде в другата стая и се върна с папка. Беше дебела, с твърди корици, и той я постави до чинията на Мартин. Отвори я и я обърна към него.
— Договор за дарение — каза тихо.
Мартин застина. Лъжицата остана по средата на пътя към устата му, а лицето му бавно пребледня.
— Собственик на автомобила е Елена. Не ти. И не майка ти.
— Е, да, ама нали сме семейство, общо имущество, ние…
— Дарение — прекъсна го Стоян Петров, а гласът му стана по-твърд. — Имущество, подарено лично на единия съпруг, не е съпружеска общност. Колата принадлежи единствено на Елена. Ти и майка ти използвате чужда собственост без съгласието на собственика.
Мартин остави лъжицата. Погледна жена си. Елена не вдигна очи. Тогава той се обърна към Стоян Петров и се опита да се усмихне, но усмивката му излезе крива.
— Ама как така, татко, ние не сме чужди хора. Мама е болна, има нужда от помощ. Сърцето ѝ прави проблеми, кръвното ѝ скача. А Елена си стои вкъщи и така или иначе не кара, тя сама е казвала, че я е страх да седне зад волана. Да не би да искам нещо лошо? Аз се старая за всички, а вие веднага — чужда собственост, чужда собственост. Това е майка ми. Вие изкарвате майка ми някаква чужда жена.
Стоян Петров опря длани в ръба на масата.
— Ти искаш дъщеря ми да мълчи. Да ходи пеша, докато майка ти се разкарва с кола, за която аз изтеглих кредит, а жена ми продаде накитите си. Семейни накити. От баба ѝ.
Мълчанието падна върху кухнята като тежко одеяло. Елена чуваше как чайникът тихо къкри на котлона и как някъде в коридора капе вода от чешмата.
Стоян Петров се обърна към дъщеря си. Когато заговори, тонът му беше друг — по-мек, но непоколебим.
— Елена, обличай се. Отиваме да вземем колата. Веднага.
Елена се изправи. Мартин също скочи, грабна телефона си от масата и бързо затрака с пръсти по екрана.
— Не разбрах, сериозно ли говорите? Пред родителите ѝ ли ще ме унижавате? Заради някаква кола?
— Не е „някаква кола“ — отвърна Стоян Петров, без да се обръща. — Това е собственост на Елена. Приготвяй се, дъще.
Тримата излязоха заедно — Елена, баща ѝ и майка ѝ. Мартин остана в кухнята. После се появи в антрето и докато Елена обличаше палтото си, каза зад гърба ѝ тихо, но ясно:
— Ти предаде семейството. Запомни го.
Елена спря за секунда, но не се обърна. Стоян Петров отвори вратата и пусна дъщеря си да мине първа.
Слязоха пред блока, където ги чакаше таксито. Радка Василева седна отзад, Елена се настани до нея, а Стоян Петров — отпред. Той продиктува адреса на Надежда Иванова и колата потегли.
През целия път Елена гледаше през прозореца. Майка ѝ не казваше нищо, само стискаше ръката ѝ с ледени пръсти.
Таксито спря пред стар пететажен блок в края на квартала. На третия етаж светеше прозорец. Елена си спомни как преди половин година свекърва ѝ беше поискала ключовете „само за ден, да отиде на лекар“. После станаха два дни. След това — седмица. А накрая Мартин просто заяви, че майка му се е вписала в застраховката, и Елена вече не възрази.
Стоян Петров се качи пръв. Позвъни. Свекървата отвори почти веднага, сякаш беше чакала зад вратата. Беше с халат на цветя, а в ръката си държеше телефон — явно Мартин вече беше успял да я предупреди.
— Стояне, каква изненада? — Надежда Иванова се опита да се усмихне, като насила разтегли устни. — Мартинчо звъня, каза, че малко сте се скарали. Е, случва се, семейна работа. Сега ще сложа чай, ще поговорим спокойно, без нерви.
— Ключовете от колата — произнесе баща ѝ равномерно.
— Разбира се, ей сега. — Тя се обърна към закачалката, направи крачка и внезапно дръпна вратата към себе си, опитвайки се да я затвори.
Стоян Петров сложи длан на касата и я спря.
— Без театри. Колата е на Елена. Половин година я ползваш без разрешение. Нито веднъж не си поискала съгласието ѝ. Дай ключовете доброволно, или викам полиция. Всички документи са у мен.
Лицето на свекървата се изкриви. Тя рязко се завъртя, изчезна навътре в жилището и след миг се върна, стискайки ключовете в юмрук. Очите ѝ бяха побелели от ярост.
— Вземай!
Хвърли ключовете право към лицето на Елена, очевидно нарочно. Металът я удари по бузата и падна на пода със звън. Радка Василева ахна. Стоян Петров не помръдна.
— Само че мъжът ти ще те напусне, да знаеш! — изкрещя Надежда Иванова след Елена, която се беше навела да вземе ключовете. — Нормалната жена подкрепя съпруга си, а ти каква си? Егоистка! Дожаля ти колата за болен човек! Ти трябва да ми благодариш до гроб, че ожених сина си за теб!
Елена се изправи. Ръцете ѝ не трепереха. Погледна свекърва си, но не каза нищо. Просто се обърна и тръгна надолу по стълбите.
Радка Василева я последва. Стоян Петров остана още секунда, гледайки как Надежда Иванова трясва вратата, после и той слезе в двора.
Соларисът стоеше пред входа. Едната гума беше спаднала, по капака имаше мръсни петна, а страничното огледало беше накривено. Елена отключи вратата и замръзна на място.
На задната седалка бяха нахвърляни чужди чанти, стара жилетка с петна, две празни бутилки от лимонада и разпилени хартийки. В купето миришеше на тютюн и евтин парфюм. На предната седалка лежаха ръкавиците на Надежда Иванова.
Радка Василева мълчаливо започна да вади вещите — една по една — и внимателно да ги подрежда на асфалта до входната врата.
Стоян Петров се приближи до Елена и леко я докосна по рамото.
— Сядай зад волана. Прибираме се.
Елена седна. Воланът беше лепкав и студен. Тя погледна баща си, който се настани на предната седалка и си сложи колана. Майка ѝ седна отзад.
Елена запали двигателя, натисна съединителя и бавно излезе от двора. В огледалото за обратно виждане забеляза как на третия етаж пердето рязко помръдна.
Минаха два дни. Мартин не се обаждаше, не пишеше, не се появяваше. Елена почти повярва, че просто е изчезнал. Но на третата вечер звънецът на вратата иззвъня. Тя отвори. На прага стоеше Мартин. Без да каже нито дума, той влезе в стаята и ѝ подаде смачкан лист.
— Прочети.
Тя го прегледа набързо. „Ти ме предаде. Избра родителите си, а не семейството. Унижи болната ми майка. Напускам. Ще има развод. И делба на имущество. Имам право на обезщетение.“
Елена вдигна поглед.
— Изчезвай.
Мартин я зяпна учудено, сякаш беше очаквал сълзи, истерия или молби. Но Елена мълчеше и гледаше някъде покрай него. Той затръшна вратата така, че антрето потрепери.
Елена остана още дълго в кухнята и гледа смачкания лист. Почеркът беше на Мартин, но текстът очевидно беше съчинен от Надежда Иванова. Елена твърде добре познаваше тези изрази. Сгъна бележката на две и я прибра в чекмеджето на масата. В душата ѝ беше странно празно. Не я болеше, не ѝ горчеше — беше именно празно, сякаш от гърдите ѝ бяха извадили нещо тежко и обемисто, което години наред ѝ бе пречило да диша.
На следващия ден Елена отиде на работа. Соларисът стоеше пред блока чист: предната вечер тя беше измила салона от миризмата на цигари, беше изхвърлила чуждите ръкавици и беше изтрила всяка дръжка. Сега колата ухаеше на нейния парфюм и на кафе от термочашата ѝ.
Вечерта, когато се върна и паркира, от съседния вход излезе съседката Валентина Петрова и започна да ѝ маха с ръка.
— Еленче, вчера ви видях! С мъжа ти така крещяхте, че се чуваше в целия вход. Даже мислех полиция да викам. Мартин каза, че сте обрали майка му? Аз, разбира се, не повярвах, но той говореше толкова убедително.
Елена застина с ключовете в ръка.
— Обрали? Точно така ли каза?
— Ами да. Че сте отнели колата на болна жена и сега тя лежала със сърдечна криза. И още, че сте ѝ изхвърлили вещите на асфалта. Аз му казах: „Мартине, Елена не е такава“, а той само махна с ръка и си тръгна.
Елена пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.
— Валентина Петрова, аз нищо не съм крала. Колата е моя. Родителите ми я подариха. А свекърва ми я караше половин година без мое разрешение. Вещите ѝ не съм ги изхвърляла, само ѝ ги върнах. Ако искате, мога да ви покажа документите.
Валентина Петрова плесна с ръце.
— Леле, какви хора има! А той така сладко ми ги разказваше, направо като славей. Еленче, дръж се. Аз сега ще кажа на нашите да не му вярват.
Елена кимна и тръгна към входа.