Въпреки това в душата ѝ остана тежка, неприятна утайка. Мартин беше започнал истинска война. И по всичко личеше, че нямаше никакво намерение да спира дотук.
Мина още една седмица. В петък вечерта телефонът ѝ звънна. Беше по-малката ѝ сестра Милена, която още щом Елена вдигна, избухна с глас, треперещ от възмущение:
— Ти видя ли какви ги пишат в социалните мрежи?!
Елена веднага отвори телефона си и влезе в профила на Надежда Иванова. Свекърва ѝ беше качила снимка — седеше на пейката пред блока, с лице на страдалка, сякаш целият свят се беше срутил върху нея. Под снимката имаше текст: „Ето така живеем. Собствената ми снаха ме изгони на улицата. Взе колата, хвърли ми ключовете в лицето. А аз я обичах като родна дъщеря. Не правете добро на хората — зло ще получите.“
Под публикацията вече се бяха натрупали около трийсет коментара. Непознати жени, които Елена никога не беше виждала, пишеха една през друга: „Дръж се, Наде“, „Бог гледа отгоре“, „Каква гадина е тая ваша снаха, Господи, прости“.
На Елена ѝ причерня. Пръстите ѝ изстинаха. Тя заключи телефона и го остави на масата с екрана надолу, сякаш така можеше да затвори и цялата тази мерзост.
Около час по-късно се обади Мартин.
— Здрасти — каза той и млъкна.
Елена не отговори. Просто държеше телефона до ухото си и чакаше.
— Аз… искам да поговорим — продължи той след кратко колебание. — Не по телефона. Да се видим някъде. На неутрално място.
— За какво?
— Е, нали виждаш какво става. Майка ми е болна. Ти я изложи пред целия град. Тя не става от леглото. Лекарите казват — нервно изтощение. Вече подготвя жалба срещу теб и баща ти. Щяла да ви съди. Казва, че си я нападнала и си ѝ хвърлила ключовете в лицето.
Кръвта нахлу в бузите на Елена.
— Мартине, ти беше там. Видя с очите си, че тя хвърли ключовете по мен. Аз дори не ги докоснах първа. Баща ти стоеше до нас.
— Какво значение има кой първи ги е хвърлил! — изкрещя Мартин в слушалката. — Ти изобщо разбираш ли какво направи? Ти се обърна срещу семейството ми! Срещу майка ми! А тя е болен човек! Поне веднъж попита ли я как е с кръвното? Ти въобще смяташ ли я за човек?!
Елена затвори очи и бавно преброи до пет. Ако не го беше направила, щеше да започне да крещи и тя.
— Когато си тръгна, каза, че ще се развеждаме. Съгласна съм. Да се разведем.
От другата страна настъпи тишина. Елена чуваше учестеното му дишане. Струваше ѝ се, че той крачи напред-назад из стаята.
— Значи развод? — попита вече по-ниско.
— Да.
— Добре. Само че после да не кажеш, че не съм те предупредил. Ти сама си го поиска. Готви се. Имам права върху всичко. Жилището е под наем, но плащахме наполовина. Пазя касови бележки и преводи. Колата също няма да ти я оставя ей така. Подарък, неподарък — съдът ще реши. А и кредитите не забравяй. Преди две години теглихме потребителски заем. Между другото, аз го плащах.
Елена се намръщи.
— Този кредит е погасен. Аз лично преведох последната вноска.
— Не знам нищо. Документите ще покажат. Приготви се, Елена. Искаше война — ще я получиш.
И затвори.
Елена остана неподвижна няколко минути. Телефонът лежеше в ръката ѝ, а тя гледаше в една точка, без да вижда нищо. После набра баща си. Стоян Петров я изслуша докрай, без нито веднъж да я прекъсне, и каза само:
— Утре сутрин отиваме при адвокат. Вече намерих добър.
През нощта Елена почти не мигна. Въртя се в леглото, спомняше си всяка дума на Мартин, всяка негова интонация, всяка заплаха. И колкото повече мислеше, толкова по-ясно ѝ ставаше: той и майка му не просто я клеветяха. Подготвяха нещо. Някакъв капан.
Отговорът дойде след два дни. По служебния ѝ телефон се обади непознат номер. Мъжки дрезгав глас, груб и самоуверен, попита:
— Елена Викторова? Обаждаме се от отдел „Събиране на вземания“. Имате просрочие по кредитен договор номер триста двадесет и четири наклонена петнадесет. Задължението е две хиляди двеста и четиридесет лева плюс начислени неустойки. Кога смятате да платите?
Елена бавно се отпусна на стола.
— Какъв кредит? Аз не съм теглила никакъв кредит.
— Договорът е оформен на ваше име. Данните от личната карта съвпадат. Дата на сключване — април миналата година. Вноска не е постъпвала от три месеца. Принудени сме да започнем процедура по събиране.
В слушалката нещо прошумоля. После Елена чу женски глас някъде отзад:
— Кажи ѝ, че ще опишат апартамента.
След това се разнесе кратък смях. Тих, самодоволен, победоносен. Елена би го познала сред хиляди други. Смееше се Надежда Иванова.
Връзката прекъсна и в ухото ѝ останаха само кратките сигнали. Елена още дълго седя така — със слушалката в ръка. В главата ѝ продължаваше да звучи онзи смях. Не просто подигравателен. Тържествуващ.
Тя отново се обади на баща си. Стоян Петров пристигна след час. Влезе направо в кухнята, свали якето си и сложи стария си телефон върху масата.
— Разказвай от началото. Дума по дума.
Елена повтори целия разговор. Когато стигна до момента, в който зад мъжкия глас се беше чул смехът на Надежда Иванова, челюстите на Стоян Петров се стегнаха толкова силно, че скулите му побеляха.
— Значи са изтеглили кредит на твое име. Без да знаеш. И сега се опитват да те притиснат за парите.
— Татко, не съм вземала никакви кредити. Кълна ти се.
— Знам, че не си. Точно затова утре сутрин отиваме при Диана. Адвокатката.
Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади визитка и я остави пред нея. Върху белия картон с черни букви пишеше: „Диана Димитрова Соколова. Семейно право. Граждански спорове.“
— Ти вече си говорил с нея? — попита Елена.
— Да. Преди два дни. Когато разбрах, че Мартин няма да се откаже просто така. Тя каза да събереш всички документи, които имаш. Лична карта, удостоверение за брак, договора за дарение на колата, извлечения от банковите сметки. Всичко, което е вкъщи и може да има значение.
Елена кимна. После двамата останаха в кухнята. Пиеха чай, но почти не говореха. Навън дъждът се усили и започна да барабани по перваза, сякаш някой нетърпеливо почукваше по стъклото.
На следващата сутрин Елена и Стоян Петров спряха пред кантората на Диана Димитрова. Офисът се намираше на втория етаж в стара тухлена сграда. Коридорът миришеше на хартия, кафе и леко застоял въздух. Адвокатката ги посрещна на прага — висока жена около четиридесетте, облечена в строг сив костюм. Косата ѝ беше късо подстригана, а погледът — остър, внимателен, сякаш не пропускаше нито едно движение.
— Заповядайте, седнете — каза тя. — Стоян Петров ми разказа накратко какво се случва. Колата е била взета. Съпругът ви е напуснал дома. Свекърва ви ви очерня в социалните мрежи. А сега се появява и кредит, който вие, Елена, твърдите, че не сте теглили. Нека започнем подред. Кога точно ви се обадиха от тази така наречена служба за събиране?
Елена подробно ѝ преразказа разговора. Диана записваше в бележник, като от време на време повдигаше очи и задаваше уточняващ въпрос.
— Номерът запазен ли е?
Елена отвори списъка с обажданията и продиктува цифрите. Диана ги въведе в телефона си и натисна бутона за набиране. След няколко сигнала отсреща отговори мъжки глас.
— Ало?
— Казвам се Диана Соколова, адвокат съм на Елена Викторова — произнесе тя спокойно. — С кого разговарям?
В слушалката се чу шумолене. Същият глас, но вече доста по-несигурен, попита:
— А вие… по какъв въпрос се обаждате?
— По повод кредитен договор номер триста двадесет и четири наклонена петнадесет. Моля, назовете пълното наименование на организацията, която представлявате, юридическия адрес и регистрацията ви за извършване на дейност по събиране на вземания.
Настъпи пауза. После мъжът измърмори нещо неразбираемо и затвори.
Диана остави телефона върху бюрото и погледна Елена без никаква изненада.
— Това не са колектори. Най-вероятно е подставено лице. Някой познат на свекърва ви, когото са помолили да ви се обади и да ви уплаши. Истинските фирми за събиране на вземания са длъжни да се представят, да посочат организацията си и да уведомят, ако разговорът се записва.
Елена издиша с облекчение, но адвокатката веднага вдигна пръст.
— Това обаче не означава, че кредитът не съществува. Мартин и Надежда Иванова може да са използвали копие от личната ви карта и да са оформили заем през небанкова финансова институция. За съжаление такива случаи не са рядкост. Ще проверим.
Диана придърпа клавиатурата към себе си и започна бързо да пише. След няколко минути обърна монитора към Елена.
— С ваше писмено съгласие направих справка в кредитния регистър. Вижте. На ваше име действително има просрочие. Само че не е едно.
Елена се вгледа в екрана и за миг ѝ се стори, че подът се разклаща под краката ѝ.
На монитора се виждаха три реда. Първият — потребителски кредит за две хиляди двеста и четиридесет лева, оформен през април миналата година. Вторият — бърз заем за осемстотин лева, взет през юли. Третият — кредитна карта с лимит хиляда лева, активирана през септември.
— Аз не съм вземала нищо от това — прошепна Елена почти без глас.
Стоян Петров се наведе напред и впери поглед в екрана.
— Това всичко Мартин ли е?
— Нека не прибързваме със заключенията — каза Диана и вдигна длан. — Първо трябва да установим фактите. Но датите са показателни. И трите договора са сключени, докато сте били в брак. А по размерите на сумите съдя, че парите едва ли са отивали за семейни нужди. Елена, спомняте ли си през последната година Мартин или майка му да са правили по-големи покупки?
Елена се замисли. Изведнъж спомените се подредиха в главата ѝ като парчета от пъзел.
— През април той и майка му ходиха на море. Казаха, че Надежда Иванова била събирала от пенсията си. През юли Мартин си купи нов лаптоп и обясни, че получил премия в работата. А през септември у Надежда се появи нова пералня. Тогава даже се хвалеше на съседките.
Диана записа внимателно всяка дума, след което се облегна назад в стола си.
— Ето ви възможен мотив. Пари за почивка, техника и електроуреди, а задълженията — на ваше име. Кажете ми още нещо. Помните ли къде се намираше личната ви карта през април миналата година?
Елена затвори очи. Споменът изплува почти веднага. Тогава Мартин беше поискал личната ѝ карта, уж трябвало да направи копие за някакви документи в службата. Тя не беше попитала защо. Просто му я беше дала.
— Беше у Мартин. Каза, че в работата му искали копие от личната карта на съпругата за застраховка.
Диана кимна така, сякаш точно това беше очаквала да чуе.
— Класическа схема. Много вероятно е подписите по договорите да са фалшифицирани. Това се установява чрез графологична експертиза. Ако се потвърди, действията на Мартин и майка му вече попадат в състава на измама по Наказателния кодекс.
В стаята се възцари тишина. Първи я наруши Стоян Петров.
— Какво трябва да направим, за да започнем?
— Подаваме сигнал в полицията. След това завеждаме дело за признаване на кредитните договори за недействителни. Успоредно с това ще поискаме обезщетение за неимуществени вреди и възстановяване на всички разходи. Но преди да пристъпим към това, Елена, трябва да ви попитам нещо важно. Готова ли сте да стигнете докрай? Защото щом подадем сигнала, връщане назад почти няма да има. Мартин и Надежда Иванова ще разберат, че срещу тях има процедура. Тогава ще започнат да се защитават. И е много вероятно да ударят още по-силно.
Елена вдигна очи.