по плота, сякаш така щеше да убеди всички.
— Ти, нали си одитор, получаваш официална заплата? Получаваш. Банката ще ти отпусне заем? Ще ти отпусне! Вземи осем хиляди лева, а аз после ще ти ги върна до стотинка, честна дума давам! Аз съм роден за бръснар, разбираш ли? Имах клиенти — не можех да им смогна! Момчето вече порасна, само да стъпя пак на крака, и ще почна да рина пари с лопата!
Александър се подсмихна сухо.
— „Честна дума давам“ звучи внушително като гаранция. Само че се опасявам, че банките не я приемат вместо обезпечение.
— Ти сега подиграваш ли ми се? — лицето на Борис Асенов потъмня от яд. — Аз му говоря като човек, а той ми се прави на много остроумен!
— Борисе — обади се тихо Мария Живкова. — Кажи ми честно… наистина ли ще можеш да плащаш вноските?
Той веднага се обърна към нея. Гласът му, допреди миг груб и креслив, изведнъж омекна до жалостива сладникавост.
— Марийке, ти какво сега? Нали сме една кръв, не сме чужди хора. Познаваш ме от дете. Ще давам полека, по малко. Мама ще помага с по двеста лева от пенсията, аз като завъртя работата — ще поема останалото. За Александър това са дребни пари, той само трябва да подпише документите. Татко щеше да се гордее с теб, ако не оставиш брат си на улицата…
През цялото това време Антон Маришки не вдигна очи от телефона си. Мария го погледна за миг и я прободе мисълта, че момчето е слушало тази мелодрама толкова пъти, че вече я възприема като шум от телевизор в съседната стая.
— Ще помисля — каза тя накрая.
— Ето! — грейна Борис, сякаш вече беше спечелил. — Знаех си, че си човек. А този твоят… — кимна презрително към Александър — чиновнически сухар, само цифри знае да брои.
— Благодаря за оценката — отвърна Александър невъзмутимо. — Обикновено точно сухарите, които броят цифрите, накрая остават с парите. Случайност? Едва ли.
Борис прибра сина си и си тръгна в приповдигнато настроение, като човек, който вече усеща банкнотите в джоба си. Александър заключи след тях и се обърна към жена си.
— Мария. Само не тегли кредит на свое име. Моля те. Поне веднъж ми повярвай не като на съпруг, а като на одитор.
— Той ми е брат, Александър.
— А това тук е нашето семейство — посочи той към детската стая. — Внимавай кое избираш.
Седмица по-късно Мария Живкова изтегли кредита. Осем хиляди лева, за три години, на свое име. Не предупреди Александър предварително. Той разбра случайно, когато видя банковото съобщение на телефона ѝ, но не вдигна скандал. Само я гледа дълго, а после каза:
— Значи си купи спокойна съвест. Скъпа покупка.
Първите два месеца Албена Стоянова наистина превеждаше обещаните двеста лева. После започнаха оправданията. Веднъж пенсията се забавила. Друг път кръвното ѝ било скочило. После газът поскъпнал. Разликата тихо и без много думи покриваше Мария.
Борис не даде нито лев. Нито веднъж за цяла година. През зимата Антон се разболя от ангина. Пролетта самият Борис „си беше прецакал кръста“. Лятото пък се оказа „мъртъв сезон — кой се подстригва сега“. За сметка на това звънеше редовно. Не с пари, а с нови беди.
— Марийке, тръбата е заминала! Положението е страшно. Поне две хиляди лева трябват.
— Марийке, основите се пукат, къщата всеки момент ще легне на една страна!
— Марийке, оградата изгнила, кучета влизат в двора, Антон се плаши!
Александър не спореше. В събота и неделя мълчаливо пътуваше, кърпеше каквото можеше със собствените си ръце и се прибираше с ожулени пръсти и петна от боя по дънките. Не ѝ натякваше. Само записваше всичко в един бележник. Сумата набъбваше като снежна топка, която се търкаля надолу по склон.
През септември Борис се обади необичайно бодър, почти весел.
— Марийке, мислих, мислих… Тая къща трябва да се продава.
Мария застина с лъжицата над тенджерата.
— Как така да се продава?
— А каква полза от нея? Покривът тече, основите се цепят, дупка до дупка. Трябва да налея двайсет хиляди лева, а откъде да ги извадя? И на Антон му е далече до училище. Намерих купувач — ще стигне точно за едностаен апартамент в града. За мен и момчето е идеално.
— Борисе, цяла година плащах вместо теб. Кредитът е на мое име. Поне част от парите ще върнеш ли?
— Е, Марийке… ще се постарая, каквото мога. Знаеш какви са цените. После лека-полека, честна дума. В града ще се развъртя, ще си събера клиенти и тогава направо ще забогатеем!
Същите думи. До последната интонация. Преди година ставаше дума за къщата. Сега — за апартамент, купен с пари, които той никога не беше държал в ръцете си. Мария бавно се отпусна на табуретката.
Два дни по-късно Борис Асенов се появи без предупреждение. Мария беше на работа, а у дома беше останал Александър с понастиналата Ясмина Родопскиа. Звънецът зазвъня настойчиво, почти като аларма.
Александър отвори. На прага стоеше Борис — зачервен, потен, задъхан, сякаш току-що беше изтичал всички стълби.
— Ти, канцеларски плъх такъв! — изхриптя той. — Ти си напълнил главата на Мария с глупости! Вчера ми каза, че повече пари няма да даде!