Влезе уморен, ала с онази позната жива искра в очите, която Мария винаги забелязваше първа. Остави сакото си на облегалката, целуна Ясмина Родопскиа по косата и седна да вечеря. Мария даде на детето книжка за оцветяване и моливи, изпрати я в стаята ѝ, после притвори вратата на кухнята.
— Майка ми се обажда — каза тя, когато седна срещу него. — Опитвала е да се свърже с теб, но не си вдигнал.
— Видях пропуснатите — кимна Александър. — Щях да ѝ върна, обаче при един клиент счетоводството е такова бедствие, че едва не се разплаках над първичните им документи. Какво е станало с тъщата?
Мария му разказа всичко. Александър не я прекъсна нито веднъж. Само разбъркваше супата с лъжицата и колкото повече слушаше, толкова по-напрегнато ставаше лицето му.
— Шестнайсет хиляди лева — повтори той, когато тя приключи. — Много хубава сума. Кръгла. А аз, професионално казано, не обичам кръглите суми. Обикновено зад тях някой плаче.
— Александър, те се надяват да помогнем.
— „Да помогнем“ значи най-вече аз, нали? — усмихна се той леко, без подигравка и без яд. — Марийче, нека го подредим като хората, аз така мисля най-ясно. Майка ти е пенсионерка. Брат ти всеки момент „ще започне да печели добре“ още откакто Антон Маришки се е родил. И кой остава единственият човек в тази схема с официална заплата, на когото банката няма да затвори вратата? Познай от първия път.
Мария сведе поглед към масата.
— Това са майка ми и брат ми. А баща ми ни помогна за апартамента.
— Баща ти даде шест хиляди лева. Моите родители дадоха дванайсет. И някак си моите не ни звънят с калкулатор в ръка. — Той отмести чинията и внимателно хвана пръстите ѝ. — Не съм безсърдечен, Мария. Жал ми е и за къщата, и за Антон — добро момче е. Но сметката е проста: ако сега влезем в тази дупка, няма да излезем лесно. Първо ще е една вноска. После ще дойде „само още малко“. После покривът ще протече. След година ние ще сме затънали, а Борис Асенов пак ще чака някой да го измъкне.
— Той е сам с детето.
— А майката на Антон къде е? Нека плаща издръжка, нека участва. Защо винаги най-виновен излиза този, който има някакви пари? — Александър въздъхна и сниши глас: — Пари назаем се дават само толкова, колкото си готов да подариш и да забравиш. Това съм го запомнил завинаги. А аз не съм готов да подаря шестнайсет хиляди. Не съм готов и четири хиляди.
Мария не отговори. Знаеше, че той е прав. И въпреки това отвътре я болеше, сякаш я караха да избира между здравия разум и собствената си кръв.
— Не те моля да престанеш да ги обичаш — каза Александър и стана. — Моля те само да не допускаш чуждите дългове в нашия дом. Имаме Ясмина Родопскиа, догодина тръгва на училище. Имаме ремонт, за който планираме от месеци. Това не е алчност, Марийче. Това е грижа. Просто звучи неприятно, когато се каже на глас.
Той отиде при дъщеря им, за да ѝ помогне да довърши хартиената фея. Мария остана сама на масата, загледана в изстиващата вечеря. Александър беше казал „не“. Но тя самата беше ли способна да го произнесе?
Борис Асенов се появи три дни по-късно. Обади се сутринта с краткото: „Ще мина към два, само за минутка.“ Мария понечи да каже, че няма да е удобно, но не успя — брат ѝ вече беше затворил.
Нахлу в антрето като таран, а след него се промъкна Антон Маришки, забил очи в телефона си. Борис беше едър, отпуснат, с набола брада и със скъпи на вид маратонки — от онези, които по странен начин винаги се озовават у хора без пари.
— Е, здрасти, роднини! — изрева той още от прага така, че Ясмина Родопскиа надникна от стаята си и веднага се скри обратно. — Добре си живеете вие, а? Ремонтче, плочки… А ние там гнием като в барака.
— И на теб здравей, Борис — отвърна спокойно Александър, излизайки насреща му. — Влизай, само си събуй маратонките. Нали при нас не е барака, мокетът ще ми е жал.
Борис изсумтя, но се събу. Настаниха се в кухнята. Антон моментално се наведе над телефона, без дори да погледне братовчедка си. Ясмина постоя до вратата, повъртя се неловко, но момчето така и не я забеляза, затова тя се прибра обратно.
— Така — започна Борис и тежко се отпусна на стола, подпирайки лакти върху масата. — Работата е сериозна, няма време за празни приказки. Банката ни е стъпила на врата. Шестнайсет хиляди лева, разбирате ли? Майка реве, аз не спя. Вземат ли къщата, къде да отида с момчето? Под моста ли?
— Борис, ти какво предлагаш? — попита Александър, докато пълнеше чайника, все едно обсъждаха времето.
— Как какво предлагам?! — гласът на брат ѝ веднага се качи нагоре и няколко капки слюнка попаднаха на масата. — Трябва да се помага! Семейство сме! Баща ни ви подари апартамента, дето се вика, а сега вие ще се криете? Нямате ли съвест?
— Баща ти ни даде шест хиляди лева — отбеляза Александър равномерно. — Помня сумите точно. Такава ми е професията.
— Да не издребняваме за дребни пари! — Борис удари с юмрук по масата.