Един апартамент, един заем и цяло семейство, готово да стигне далеч, щом стане дума за пари. Когато тъщата и братът на съпругата се появяват с „молба“, мъжът се озовава пред тежък избор: да спасява роднините или да защити собствения си дом. Кой всъщност помага и кой хитрува — ще се разбере, но твърде късно.
— Марийче, Александър наблизо ли е? Вече трети път му звъня — телефонът дава свободно, а той не вдига.
Мария Живкова притисна апарата между рамото и ухото си и продължи да реже зелето на тънки ивици. На котлона тихо къкреше боршът, а от детската стая долиташе песничка — Ясмина Родопскиа редеше пъзел, докато гледаше някакво анимационно филмче за феи. Вечер като всяка друга: спокойна, домашна, подредена почти като добре направен отчет.
— Мамо, той е на обект. Довършва одит при клиент. Каза, че към осем ще приключи.
— А, да, да… — отвърна Албена Стоянова, но гласът ѝ звучеше разсеяно, сякаш мислите ѝ бяха съвсем другаде. — Всъщност исках с него да поговоря… Но може би ти ще му предадеш?
Мария остави ножа настрани. В тона на майка ѝ имаше нещо, което я накара да се напрегне. Обикновено Албена се обаждаше по ясна причина: да пита за Ясмина, да напомни за нечий рожден ден или да се посъветва как най-добре се замразяват тиквички. Сега обаче увърташе, мълчеше на пресекулки, сякаш пристъпваше към ледена вода и не смееше да влезе.
— Случило ли се е нещо?
— Не, не е нещо страшно, Марийче, просто… — майка ѝ замълча, после в слушалката се чу тежка въздишка. — Днес се обадиха от банката. За заема на баща ти.
Петър Велизаров беше починал преди пет месеца — масивен инфаркт, а линейката беше пристигнала при човек, на когото вече нямаше как да се помогне. На погребението Албена Стоянова стоеше като изваяна от камък, Борис Асенов пушеше настрани през десет минути, а Мария тогава наивно си бе помислила, че най-лошото е минало. Оказа се, че то едва започва.
— Какъв заем?
— Нали знаеш, баща ти купи къщата в Етрополе, за да има къде да живеят Борис Асенов и Антон Маришки. Записа я на свое име, но парите не стигнаха и взе заем срещу ипотека. Борис живее там със сина си вече трета година.
Мария се облегна на кухненския плот. Къщата ѝ беше позната: стара, тухлена, с килната веранда и три вишни в двора. Няколко пъти бяха ходили там на барбекю, а Александър Живков, след като огледа електрическата инсталация, тихо беше казал: „Тук ремонтът ще глътне две заплати.“
— И сега какво?
— Ами сега баща ти го няма, къщата мина по наследство — на мен, на Мария… ох, на теб… тоест на Борис… — Албена съвсем се обърка. — На мен и на Борис. Само че заедно с къщата върви и дългът, разбираш ли? От банката звънят и казват: плащайте, иначе ще я вземем и ще я пуснем на търг. А остават шестнайсет хиляди лева! Марийче, моята пенсия е четиристотин и шейсет лева, Борис няма нормален доход, нали е сам с Антон… Ако им вземат къщата, къде ще отидат? На улицата ли?
От детската стая музиката се усили — Ясмина беше сменила филмчето. Мария машинално намали котлона под тенджерата.
— Мамо, а Борис какво казва?
— Аз не него търся, а Александър! Исках съвет. Той нали разбира от числа, все пак е одитор. Може да измисли нещо…
Мария прекрасно разбра накъде върви разговорът. Не направо, не още от първата дума, но посоката беше ясна. Когато майка ѝ казваше „да измисли нещо“, това обикновено означаваше „да помогне“. А „да помогне“ почти винаги значеше „да даде пари“.
— Александър не е наследник — произнесе тя спокойно. — По закон дълговете остават за тези, които са приели наследството. Това сте ти и Борис.
— Да, да, знам… — Албена отново се поколеба. — Само че баща ти винаги повтаряше, че семейството трябва да се държи заедно. А и на вас ви помогна, когато купувахте апартамента. Да не си забравила?
Мария не беше забравила. Преди пет години, когато събираха първоначалната вноска, родителите ѝ им дадоха дванайсет хиляди лева, като шест хиляди от тях бяха от Петър Велизаров, а останалото тя и Александър бяха спестили сами. Разписки, разбира се, никой не беше писал — кой ще иска документ между свои хора. Сега обаче онези шест хиляди се превръщаха в удобен лост за натиск.
— Ще говоря с Александър довечера — каза Мария. — Но не мога да обещая нищо.
— Разбира се, разбира се! Само не му го казвай рязко, по-меко подходи. Той е прям човек, веднага ще отсече „не“…
След разговора Мария дълго остана до прозореца. Детската площадка долу, люлките, две коли пред блока. Техният двустаен апартамент на четвъртия етаж — собствен, не под наем. Ипотеката бяха изплатили миналата година и тогава Мария за първи път отдавна бе усетила, че може да си поеме въздух. А сега едно телефонно обаждане отново беше стегнало гърдите ѝ.
Александър Живков се прибра малко след осем.