— Преведи ми.
— Скучно ти е? — повтори Иван Цветанов, сякаш не беше сигурен, че е чул правилно. — Нали точно ти настоя да заминеш сама. Е, сега се радвай на избора си.
— Престани да се правиш на умен! — изсъска Жанета Живкова. — Просто ми прати пари. Тук всичко е ужасно скъпо!
Той не отговори веднага. Мина една секунда, после още една. От другата страна нямаше нито извинение, нито дори бегъл опит за разкаяние. Само искане. Само „прати“.
— Няма какво да ти преведа, Жанета — каза най-после той. — Част от парите отидоха за почивката на сестра ми, друга част — по кредита. А имам и невъзвръщаема резервация за двама във Варна. В момента, ако трябва да съм честен, съм дори на минус.
— Как така няма?! — гласът ѝ се изви в писък. — Ти си длъжен!
— На много хора съм длъжен — отвърна Иван Цветанов тихо. — На теб обаче най-малко.
Същата вечер той седна сам в кухнята и дълго остана неподвижен. Не мислеше толкова за парите, колкото за онова, което неминуемо щеше да последва. Щом днес човек си тръгва напук, после звъни да изисква и дори не намира сили да каже „извинявай“, утре положението можеше да стане единствено по-лошо.
Не пожела да чака завръщането ѝ, за да водят поредния „сериозен разговор“. Просто стана, извади куфарите и без бързане започна да прибира своите вещи. Жилището навремето беше намерено и наето от Жанета Живкова още преди той да се появи в живота ѝ — просторно, обзаведено с тежки и скъпи мебели, с които тя се гордееше почти болезнено.
Две седмици по-късно Жанета Живкова се прибра. Апартаментът я посрещна празен — нямаше го нито мъжа ѝ, нито дрехите му, нито следа от присъствието му. Тя се завъртя из стаите като обезумяла. Наближаваше срокът за наема, а сама трудно можеше да го покрие. Всъщност нямаше и с какво. Грабна телефона.
— Ти къде изчезна изобщо? — изкрещя още щом той вдигна.
— Не съм изчезнал — спокойно отвърна Иван Цветанов. — Пека се на слънце, краката ми са във водата. Все пак заминах, както си бях планирал.
— Къде си заминал?! — тя почти се задави от възмущение. — Не си върнал билетите? И резервацията? Сам ли си там?!
— Не бих казал, че съм съвсем сам — рече той. — Но със сигурност не съм с теб.
— Ще подам молба за развод! — гласът ѝ се пречупи от ярост. — Чуваш ли ме? За развод!
— Направи каквото сметнеш за нужно — каза той почти меко. — Аз, знаеш ли, вече го приех. Така дори ще бъде по-честно.
И този път той пръв прекъсна разговора.
Жанета Живкова, заслепена от гняв, още същия миг отвори електронната услуга и попълни заявлението. Натискаше екрана нервно, прибързано, без да мисли. Изпрати го. Едва когато на дисплея се появи потвърждението, започна бавно да разбира какво сама бе направила. Свлече се на пода до стената и избухна в плач — силен, грозен, безполезен.
По същото време Иван Цветанов седеше в шезлонг и гледаше към брега. Морето беше спокойно и наситено синьо, почти същото като в детската рисунка на Калин Стоянов. Той вдигна чашата със студен сок и се усмихна на собствените си мисли.
По самия ръб на водата Мария Яворова пристъпваше предпазливо. Влизаше бавно, с недоверие, както прави човек, чакал прекалено дълго един такъв миг.
— Мамо, защо застина там? — подвикна ѝ той. — Влизай по-смело, водата е топла като мляко!
— Ох, Иване, страх ме е малко! — засмя се тя. — Последния път, когато съм влизала в море, още лагерите бяха на мода!
— Значи точно сега е време да наваксаш.
— Ами ако е студено?
— Топло е, мамо. Ела.
Тя направи още една крачка. Водата докосна коленете ѝ и по лицето ѝ се разля толкова просто, чисто щастие, че всички скандали от последните дни изведнъж му се сториха дребни и далечни. До него не беше жената, която постоянно искаше още и още, а онази, която цял живот тихо беше изпращала другите към морето, без веднъж да поиска нещо за себе си.
— Иване — обади се Мария Яворова, спряла вече до кръста във водата. — А Ралица Богданова с децата сега къде ли са, как мислиш?
— Във Варна са, сигурно плашат делфините — усмихна се той. — Калин Стоянов вероятно вече поправя картата според личните си наблюдения.
— Хубаво е — прошепна тя. — Наистина е хубаво.
— Хубаво е, мамо — съгласи се Иван Цветанов и обърна лице към слънцето. — Понякога, за да се подреди всичко, трябва просто да спреш да се страхуваш да направиш крачка. Било то във водата, било то извън един брак.