Щом Жанета Живкова не искаше обща почивка, значи нямаше да има обща почивка. Иван Цветанов реши да не разваля техния пакет, но за Ралица Богданова и децата ѝ щеше да уреди отделно пътуване — други билети, друг хотел, всичко настрани.
Същата вечер седна пред лаптопа и започна да преглежда хотели. Сравняваше цени, гледаше разстояния до плажа, четеше отзиви. Жанета Живкова се появи зад гърба му, надникна към екрана и сякаш само това чакаше, за да избухне.
— Това пък какво е? — пръстът ѝ почти удари монитора. — Наистина ли им търсиш хотел?
— Напълно сериозно — отвърна Иван Цветанов, без да се обръща. — Отделен. Няма да има нищо общо с теб.
— Всичко има общо с мен! Ние сме семейство, а ти зад гърба ми пръскаш пари!
— Парите не са наши. Майка ми почти всичко плати.
— Все ми е тая чии са! — гласът ѝ рязко се изви. — Аз не искам детска градина вместо почивка, ясно ли ти е? Не ми трябва!
Иван Цветанов се завъртя към нея и я погледна спокойно.
— Никой не ти я предлага. Те ще пътуват отделно. Дори няма да ги видиш.
— А откъде ще излязат останалите пари? Пак от общите, нали?
— Жанета, в момента се караш с несъществуващ проблем. Успокой се.
— Не ми казвай да се успокоявам! Ти избираш тях, не мен!
Той затвори лаптопа с тихо щракване и каза ниско:
— Знаеш ли, един умен човек някога е казал, че истинската щедрост към бъдещето е да дадеш всичко на настоящето. Май точно това ще направя. А ти сама прецени кое е по-важно за теб.
Няколко дни по-късно Иван Цветанов се обади на сестра си.
— Ралица Богданова, слушай внимателно. Резервирах стаи и билети. На Калин Стоянов му кажи, че пирамидите ще почакат, но море със сигурност ще има.
— Иване… — гласът ѝ се пречупи. — Ти дори не си представяш…
— Представям си. Ти сега ревеш, а аз се правя на корав — пошегува се той. — Стягайте багажа. И купете слънцезащитен крем, защото вашата бяла гвардия ще изгори за един час.
Жанета Живкова чу разговора. Стоеше на прага, със стиснати устни, но не каза абсолютно нищо. Нито дума. Само се обърна и влезе в спалнята.
Мина седмица. Една вечер Иван Цветанов се прибра късно, а Жанета Живкова я нямаше. Не се появи нито вечерта, нито през нощта. Накрая той ѝ звънна и още щом чу гласа ѝ, разбра, че тонът ѝ е лек, подигравателен почти.
— Къде си? — попита той.
— Къде мислиш? — засмя се тя. — В Турция. Почивам си. Сама. Без теб.
— Чудесно. Водата как е?
— Топла! А ти си стой вкъщи с племенниците си — отсече тя. — Нарочно го направих, за да разбереш, че с мен така не се постъпва.
— Разбрах — каза Иван Цветанов равнодушно. — Между другото, да те зарадвам: сестра ми няма да е в Турция. Тя ще бъде в Кипър, на съвсем друго място. Така че няма как дори случайно да се засечете.
— Какво? — Жанета Живкова очевидно се обърка. — В Кипър?
— В Кипър. Приятна почивка. Потопи си краката във водата, помага.
— Е, и какво от това! — изсумтя тя и затвори.
Иван Цветанов не каза на майка си, че жена му е заминала сама. Ралица Богданова също не разбра. След още два дни той закара сестра си и племенниците на летището. Калин Стоянов стискаше картата си до гърдите, а Йоана Рилскиа не спираше да говори за делфини. Лицата и на двамата светеха така, че хората наоколо се обръщаха след тях.
— Чичо Иване, ти наистина ли ще дойдеш при нас? — Йоана Рилскиа го дърпаше за ръкава.
— Ще дойда да проверя дали акулите не са ви изяли — кимна той съвсем сериозно. — Дръжте се прилично и слушайте майка си.
— Там има ли акули? — стресна се Калин Стоянов.
— Само малки. Големи колкото въображението ти. Хайде, тръгвайте вече.
Иван Цветанов ги гледаше как се отдалечават към регистрацията и за първи път от дни му олекна истински. Това усещане продължи точно до вечерното обаждане.
— Иване — чу се недоволният глас на Жанета Живкова. — Тук сама ми е скучно и парите ми свършват.