Беше го притиснала чужда надежда — не негово обещание, а вече нечие очакване, което го бе затворило в ъгъла.
Върна се в къщата по-рязко, отколкото възнамеряваше.
— Мамо, ти вече си обещала на Ралица вместо мен, нали? — попита Иван Цветанов, като се стараеше да не повиши тон. — Децата там рисуват карта и чакат делфини.
— Иване… — Мария Яворова виновно сведе поглед. — Само подхвърлих. Нищо повече. Ей така, мъничко.
— При теб това „мъничко“ винаги води до големи последствия.
Той излезе на верандата, извади телефона и набра сестра си.
— Ралице, здрасти. Кажи ми направо: мама говорила ли е с теб за морето?
Отсреща настъпи кратко мълчание. После гласът на сестра му прозвуча тихо:
— Не ми се сърди. Тя само намекна, че уж си искал да покажеш морето на децата. Аз в началото дори не ѝ повярвах.
— А кой им разказа за делфините?
— Калин сам си го измисли — гласът ѝ трепна. — Сега не пуска онази карта от ръцете си.
Иван затвори очи и бавно преброи до три. Знаеше прекрасно, че при разходите на Ралица и двете ѝ деца тя сама нямаше да стигне до море поне още десет години.
— Добре — каза накрая. — Ще говоря с Жанета. Не ти обещавам нищо, но ще говоря. Само не потвърждавай пред Калин за пирамидите, че ако не стане, ще го преживее тежко.
— Благодаря ти — прошепна Ралица, а той чу как се разплака. — Благодаря, бате.
У дома Жанета Живкова посрещна новината с ледена ярост. Стоеше насред стаята със скръстени ръце и го гледаше така, сякаш ѝ бе предложил да се преместят да живеят в барака.
— Значи правилно ли разбирам? — процеди тя. — Искаш да превърнеш нашата почивка в детска градина с твоите племенници и бедната ти сестра?
— Жанета, по-спокойно — отвърна Иван с овладян глас. — Сестра ми не е бедна. Тя е изтощена. Това са различни неща.
— О, моля те, само не започвай! Пикът на сезона е, цените са до небето! Още хора, още разходи! Ние трябваше да имаме романтично пътуване, а ти искаш да ми довлечеш цяла тумба!
— „Цяла тумба“ е малко силно казано. Говорим за две деца и един възрастен.
— Един възрастен, който ще мрънка колко е скъпо! — гласът ѝ се изостри. — Знаеш ли кой има нужда от море? Този, който си го е заслужил! А не хора, на които и на село през лятото им е напълно достатъчно!
— Интересна карта на щастието си начертала — изсумтя той. — По тази логика твоите родители изобщо не е трябвало да припарват до Черно море.
Жанета млъкна рязко, сякаш се бе блъснала в невидима преграда.
— А моите родители какво общо имат? — изсъска тя.
— Това, че много лесно лепиш етикети като „бедни“, а самата ти си била на Черно море точно веднъж — каза Иван. — Така че нека не делим хората на достойни и недостойни.
— Аз пак съм против! — отсече тя и разсече въздуха с длан. — Откажи се от тези фантазии, докато още не е късно!
Иван не продължи спора до полунощ. Познаваше у себе си едно качество, с което тайно се гордееше: не умееше да отлага неприятните разговори. Затова още на следващия ден отиде при майка си.
— Мамо, опитах честно — каза той още от прага. — Жанета се запъна. Не иска и точка.
— Е, какво да се прави — въздъхна Мария Яворова, после внезапно изчезна в стаята. След минута се върна с плик в ръка. — Вземи това.
— Какво е?
— Моите спестявания. Може и да не стигнат за всичко, но поне голяма част ще покрия. Само ги заведи, Иване. Моля те.
Той гледаше плика и усещаше как ядът му към целия този тих заговор постепенно се стопява.
— Мамо, голяма хитруша си — каза тихо. — Наясно си, че след такова нещо няма как да ти откажа.
— Наясно съм — усмихна се тя едва забележимо. — Трийсет години те познавам.
— Добре. Ще взема плика. Но при едно условие: половината после ти я връщам, щом се оправя с кредита.
— Разбрахме се, измамнико.
Вкъщи Иван Цветанов се прибра с вече узряло решение.