Иван Цветанов се отбиваше при майка си по два пъти седмично, макар че вече трета година беше женен. Мария Яворова го посрещаше почти неизменно по един и същи начин — с добра дума, с уморена усмивка и с чай, изстинал върху котлона, защото пак бе забравила да го претопли. Само че онази вечер в поведението ѝ имаше нещо необичайно. Въртеше се из кухнята, приглаждаше покривката, местеше салфетката насам-натам, сякаш събираше смелост за нещо.
— Иван, седни, сине, седни — подкани го тя и му придърпа табуретката. — Трябва да поговоря с теб.
— Ето, започва се — усмихна се той накриво. — Щом скръстиш така ръце, значи след малко аз ще го отнеса.
— Нищо няма да отнасяш — въздъхна Мария Яворова. — За Ралица Богданова искам да ти кажа.
— За сестра ми? Какво е станало?
Майка му седна срещу него. Не започна да мачка края на покривката, както правеше друг път, а само стисна пръсти в скута си.
— Нищо не е станало. И точно това е най-тъжното. Толкова години минаха, а при нея все същото. Сама влачи две деца, ден не вижда от грижи.
— Мамо, знам — отвърна Иван Цветанов по-меко. — Помагал съм ѝ за ремонта, на Калин Стоянов велосипед купих.
— Велосипедът е хубаво нещо — кимна тя. — Но знаеш ли, че тя никъде не е ходила? Само тук, на вилата и веднъж във Варна.
— Каква Варна?
— Онази Варна, единствената. Като дете спечели олимпиада и победителите ги заведоха на море. Това ѝ остана, сине — едно море за цял живот.
Иван замълча. Въртеше лъжичката в чашата, където чаят вече беше напълно изстинал.
— Май започвам да се досещам накъде биеш — каза най-сетне.
— Нали с Жанета Живкова се канехте на почивка. Ти сам ми разказваше — подхвана предпазливо Мария Яворова. — Та си помислих… дали не можеш да вземеш и Ралица Богданова с децата? Поне малките да видят море.
— Мамо, стига де — поклати глава той. — Плащам кредит за техника, работа имам до шия. Едно е да вземеш пакет за двама, съвсем друго — за петима.
— Не те притискам — побърза да каже тя. — Само те моля да помислиш. Малко поне, а?
— Да мисля мога винаги. Засега това е най-евтиното удоволствие, за него още не искат доплащане.
— Тогава помисли. А аз ще ти направя нормален чай, този вече съвсем се е вкаменил.
Иван Цветанов се изправи и отиде в старата си стая. Там детството още не си беше тръгнало — поизносени книги, рафт с купи, наредени без ред, негови и на Ралица Богданова. Той прокара пръсти по гръбчетата и внезапно си спомни как тя, по-малка, слабичка и напрегната, се тревожеше повече от него самия, когато той не успяваше да наизусти стихотворение за училище.
Спомни си и друго — че на нея първа бе признал за първото си влюбване. Не обратното. А после тя един ден бе изтичала при него, пребледняла от вълнение и щастие, и шепнешком му бе казала, че чака дете, още преди майка им да научи. Винаги един за друг бяха първите слушатели, първите свидетели на радостите и страховете си.
За да си проветри главата, Иван излезе на двора. На люлките седяха племенниците му. Калин Стоянов, съсредоточен като истински картограф, водеше молива по листа, а Йоана Рилскиа се беше вкопчила във веригата на люлката и надничаше през рамото му.
— Калине, делфините наистина ли идват чак до брега? — попита тя.
— Да — отвърна момчето с важен тон. — Ето тук ми е морето, много синьо. А тук ще нарисувам пирамидите. Чичо Иван ще ни покаже всичко.
— А там дават ли сладолед?
— Там дават всичко, глупаче. Чичо обеща.
Иван Цветанов остана неподвижен. Гледаше как върху белия лист се появява несръчна, детска карта на мечтата — синьо петно за море, триъгълници за пирамиди, чертички вместо делфини. В този миг разбра, че майка му отдавна е говорила с дъщеря си, а може би вече е успяла да посее и у внуците надеждата, че чичо им ще ги заведе на море. В него се надигна яд: тихо, кротко и зад гърба му всички бяха подредили очакванията си така, сякаш решението вече е взето.